Выбрать главу

— Какво е това място? — попита Дойл.

— Подозирам, че сме попаднали в част от подземието на Британския музей — отговори Спаркс.

— В такъв случай там, горе, над нас има изход — просветна лицето на Дойл.

— Първо трябва да намерим вратата.

— Джек, а какво, за бога, бяха онези…

— Не сега, Дойл — сряза го Спаркс и леко скочи от сандъка на пода. — Хайде, Лари, още не сме се измъкнали.

Лари измъчено стана и двамата с Дойл тръгнаха след Спаркс.

— Наред ли си, шефе? — обърна се Лари към Дойл.

— Нищо, което няколко чаши уиски не биха могли да излекуват — отвърна Дойл.

Стоицизмът му възвърна енергията в походката на Лари.

— О, подкрепям идеята. Ама за миг ми се стори, че се предаваш.

— Ако не се бе справил така бързо с онзи катинар, сега вече щяха да са ни одрали кожата.

— Е, нищо особено. Макар че трябваше да го отворя още преди да се бяха показали.

— Няма нищо — успокои го Дойл. — Случват се и по-страшни работи.

Ускориха ход, за да настигнат Спаркс, който ги водеше неясно накъде през необятния склад. Липсваха пътеки, нямаше разчистени проходи, не се виждаха никакви ориентири. Съкровищата на тази пещера бяха разхвърляни безразборно, без никакъв опит за систематизиране. Всеки нов завой в този свят ги извеждаше пред нови чудеса: редица погребални урни с големина от жълъд до товарен вагон; внушителни сребърни саркофази, инкрустирани със скъпоценни камъни; барокови каляски за коронация от алабастър, обковани със златни листа; катафалки от слонова кост, абанос и блестяща стомана; безглави манекени в церемониални костюми, идващи от Азия и Африка; грамадни килими, изобразяващи битки за отдавна забравени царства; безкрайно многообразие от всякакви препарирани животни, застинали в различни степени на пасивна опитоменост — мечки от всички краища на света, огромни хищници от разред котки, кръвожадни вълци, носорози, слонове, щрауси, крокодили, птици ему и странни нощни същества… невиждани и несънувани от никого преди; цяла галерия от епични платна в позлатени рамки, изобразяващи всяка мислима сцена — битки, прелъстявания, раждания на крале, смърт на тирани, пасторални картини и природни катаклизми. В един момент си проправиха път през истинска флотилия от призрачните скелети на древни кораби, чакащи ред за реставриране. Гигантски оръдия, обсадни машини, тарани и катапулти. Изровени кой знае къде градски стени, колиби, къщи, пренесени тук цели гробници, реконструирани храмове. Грамадни каменни глави. Летящи апарати. Окичени с пера змии. Музикални инструменти и средства за изтезание. Сумирано с няколко думи, съдържанието на това подземие представляваше една изчерпателна антропология на известни и неизвестни светове, потънала под дебелия слой прах на занемареността и забравата.

— Виждал ли си някога подобно нещо? — изумено попита Дойл.

— Не. Чувал съм слухове за съществуването на подобен склад — отговори Спаркс и направи знак да спрат. Намираха се на някакво относително разчистено място, без ни най-малка представа дали наблизо има изход.

— Като гробище на цивилизацията — обади се Лари.

— Плячка, натрупана при експанзията на Британската империя — подсказа Дойл.

— Нека Бог прости на белия човек — въздъхна Лари.

— Изглежда като че ли сме превозили дотук и най-малката клечка, която сме могли да отмъкнем.

— Да, точно това сме сторили — ограбили сме всеки храм и всяка гробница и всичко, което не е изложено, за да потвърди гордостта ни от завоеванието, е останало скрито тук като доказателство за позора ни — допълни Спаркс.

— Повторили сме същото, което всяка доминираща култура в историята е правила с онези, на чието място се е настанявала. — Дойл не беше сигурен, че това може да бъде извинение.

— Според мен светът горе просто не е достоен за тези неща — каза Лари, който знаеше какво е да изпитваш алчност към неща, които не ти принадлежат, и от това тъгата му бе по-голяма.

— Е, нека не се притесняваме — пошегува се Спаркс. — Скоро някоя друга цивилизация ще ни освободи от това бреме.

— На мен ми изглежда като че ли тук никой не се е вясвал от години. — Дойл изтри покрития си с чернилка палец в пръста на една войнствена Атина.

— Не е съвсем така: някой е идвал и се е задържал достатъчно дълго, за да открадне онази статуя на Туамутеф — възрази Спаркс, доволен, че най-сетне е разгадал измъчващата го мистерия. — А може би и още много, много други неща.