Най-бързите измежду преследвачите им вече бяха стигнали до избитата врата.
— Револверът ми, Джек — напомни Дойл, без да помръдва.
Спаркс го погледна, сякаш той бе полудял, после извади револвера от колана си и му го хвърли. Дойл спокойно се прицели и изстреля и шестте патрона по приближаващите се фигури. Водачите им неистово изкрещяха и се дръпнаха встрани от дупката, което даде време на Спаркс да доизлее стъкленицата и да нагласи дългата лента така, че единият й край да е потопен в малката локва, а другият да отива към стълбището.
— Бягайте! — извика Спаркс.
Лари дръпна Дойл нагоре по стълбите, а Спаркс запали фитила с факлата и спринтира с все сили след тях. Точно когато завиваха на площадката, Дойл се обърна и видя водача им да стъпва на първото стъпало: висок, невъзможно дългокрак, мършав, с тънки като клечки крайници, тресящи се спазматично, с коса и зъби, които се крепяха върху разядената глава само благодарение на придържащата ги прогнила лента, с малки като карфици червени очички, които светеха с неподправена злоба. Това видя Дойл в онзи кратък миг преди цялото мазе да се скрие от погледа му едновременно с тътена на оглушителна експлозия, която заличи и звук, и образ. Стените се напукаха, облаци дим се разлетяха във всички посоки, скривайки от погледа малкото, което можеше да се види. Стъпалата под краката им се разиграха като клавиши на раздрънкано пиано.
Силата на взрива буквално изхвърли и тримата през най-близката врата. Факлата им загасна от ударната вълна и те се проснаха на мраморния под замаяни, със звънтящи уши: задъхано се опитваха да си поемат глътка въздух, чувстваха се като че ли някакъв титан ги бе ударил едновременно в диафрагмата и по главата. Времето течеше. Размърдаха се, първо малко неуверено, стенейки, без да се чуват.
— Има ли пострадали? — попита Спаркс, когато най-лошото отмина.
Трябваше да зададе въпроса си два пъти, преди смисълът му да стигне до съзнанието им. Те примигнаха няколко пъти, спогледаха се като събудили се от дълъг безпаметен сън и започнаха да опипват крайниците си, изумени, че още могат да ги движат. Макар да нямаше счупвания, Дойл не можеше да намери нито една част от тялото си, която да не чувства като премазана от бой. Зловещата картина, която бе видял миг преди опустошителната експлозия, бавно изплува в съзнанието му и постепенно дойде на фокус. Той осъзна, че колкото и да е невероятно, продължава да държи ятагана — усещаше пръстите си като слети с дръжката, така че трябваше да използва другата си ръка, за да ги разтвори. Помогнаха си един на друг да се изправят и беше много добре, че никой не бе в състояние да чуе болезнените стонове, които усилието изтръгваше от гърлата им.
Дойл погледна към вратата с известно опасение.
— Надявам се това да им е стигнало.
— Добре ще е да е така — проговори и Лари, — защото не бих могъл да прогоня дори бебе с дрънкалка.
— Освен това използвах и последния запас нитроглицерин — допълни Спаркс.
— Това ли правеше там в апартамента си, Джек — нитроглицерин?
Спаркс кимна.
— Радвам се, че не съм ти съсед.
— Да, опасявам се, че последната партида се получи доста мощна и твърде нестабилна.
— Ако е довършила онези проклетници, няма да чуеш нито дума оплакване от мен — обеща Лари.
Потърсиха опипом в тъмнината и накрая намериха факлата. След като преодоля затрудненията, свързани с използването на пръстите, Лари успя да измъкне клечка кибрит и я запали от пода. Факлата пламна и видяха къде се намират: в празно преддверие с мраморен под, което обаче им напомняше за познатите помещения на музея доста повече, отколкото странното място, откъдето бяха дошли. През все още клатещите се крила на вратата продължаваше да нахлува дим, но вече не така гъст.
— Да потърсим истинския изход — предложи Спаркс.
Обърнаха се и тъкмо да потеглят, когато крилата, висящи по някакво чудо на пантите, отхвръкнаха навътре. Тримата се извърнаха, готови за схватка. Но онова, което мина през вратата, не беше гневен противник от армията на неунищожимите, нито беше някой останал цял нападател, не — полуразкъсан труп със смазана глава, половин торс и единствена обезобразена ръка упорито се стремеше да се добере до тях. Пепеляви останки полуразложена плът се точеха зад него. Лицето непрестанно движеше полуоткъснатата си увиснала долна челюст, сякаш се опитваше да изрече хилядолетно проклятие. Оцелелият внушаваше по-скоро отвращение, отколкото опасения, но в очите му продължаваше да свети някакъв неугасим свиреп огън.