Но много преди тези вестници да стигнат до улицата, още докато навън гъмжеше от полицейски инспектори, кършещи ръце египтолози и недоумяващо почесващи се по тила обикновени граждани, дълго преди Дойл да се надигне от мъртвешкия си сън, Джон Спаркс бе излязъл и се бе върнал, след като бе свършил работата си — каквато и да бе тя — за да събуди другите и да ги накара да се приготвят за път. Сбогуваха се с благородния Зевс, измъкнаха се по задното стълбище още предобед, качиха се в кабриолета и се промушиха през една зейнала пролука в заградителната мрежа, хвърлена набързо от полицията през кварталите около Британския музей.
Спаркс информира Дойл и Лари, че бил прекарал сутринта по много продуктивен начин. Закусил в компанията на бивш колега от театъра, сега известен лондонски продуцент, и научил от него местонахождението на „Манчестърската театрална трупа“ — онази от рекламната листовка, която бяха намерили върху бюрото на президента на „Ратборн и синове“.
— В момента са на турне из Североизточна Англия, тази нощ имат последно представление в Скарбъро след тридневен престой там, после се отправят на север към Уитби — завърши той.
— Уитби… отново в Йорк. Не е ли това епархията, в която Негово Преосвещенство епископ Пилфрок — едно от имената в списъка — се грижи за паството си? — попита Дойл.
— И не само това — отговори Спаркс и поясни как благодарение на един от многото си познати научил, че Уитби е също и зимната резиденция на сър Джон Чандрос — един от най-достопочтените колеги на Пилфрок в Списъка на седмината.
Дойл започваше да вярва в твърдението на Спаркс, че случайности не съществуват.
А за десерт Спаркс поднесе на Дойл тъничко, подвързано в кожа томче, което по негови думи изровил в книжарницата „Хетчард“: „Моят живот сред хималайските мъдреци“ от професор Арминиъс Вамберг.
Вамберг? Пак име от Списъка!
— Я виж кой е издателят — подсети го Спаркс.
Дойл отвори на фронтисписа: „Ратборн и синове, Лимитид“. После бързо прелисти приложената биография на автора, в която Вамберг бе описан като австриец, окичил името си с цяла азбука от научни степени и звания, присъдени му едва ли не от всяка европейска „кула от слонова кост“, преди да бъде обладан от жаждата за пътешествия, която го бе отнесла от карибските острови до тибетските плата с кратки спирки из Черния континент и австралийската пустош.
— Не са приложили негова снимка — отбеляза Дойл.
— Готов съм да се обзаложа, че носи брада — загадъчно каза Спаркс.
— Брада ли?
— Мъжът, получил разрешение да вземе със себе си Боджър Нъгинс от затвора Нюгейт, ти е бил описан като човек с брада.
— Кое те кара да мислиш, че е бил Вамберг?
— Предполагам — усмихна се неопределено Спаркс. — Човек не може да знае всичко със сигурност.
— Дава ли книгата някакви указания що за човек е той?
— Макар заглавието да обещава, че авторът възнамерява да се отправи в пътешествие към откритията, но и към по-пълното си себепознаване, текстът не дава никаква идея за човека Вамберг. Тонът е благ, стилът — академичен, изложението — аналитично. Авторът не прави никакъв опит да обърне читателя в своята вяра, да го убеди или да направи някакви необосновани твърдения за силите в света на нематериалното.
— Тогава не би могъл да спечели и грош — изненадващо се обади слушащият разговора им Лари.
— Какво искаш да кажеш? — попита сепнато Дойл.
— Без духове и призраци, без космати твари, спускащи се изневиделица върху жертвите си от хималайските върхове като вихрушка?… Че как би могъл да продаде и две книги на пазара? Не знае ли, че хората обичат със сутрешната си овесена каша и порция кръв?
— Изглежда професор Вамберг е точно онова, за което се представя — каза Спаркс. — Сериозен, съвестен учен, работещ в не особено академичната сфера на метафизичното.
— Нищо чудно, че не бяхме чували за него — съгласи се Дойл.
— Прочети я внимателно, Дойл. И без това ни чака дълго пътуване с влак.