— Предполагам до Уитби?
— Че къде другаде?
И докато обикаляха из задръстените с обедния трафик лондонски улици, Дойл изведнъж се сети за обещанието, което беше дал на Лебу… вчера, колкото и невероятно да бе това: струваше му се, че е било преди месеци — да не напуска Лондон, без да се обади. Дойл вече много добре знаеше какво е отношението на Спаркс към редица държавни институции, но имаше известни морални ангажименти и към стария си приятел. Затова попита Спаркс би ли имал нещо против да се отбият за малко през болницата „Сейнт Бартоломю“ и обясни това с желанието си да вземе някои свои лични вещи, които уж съхранявал там, а също така и да попълни аптечката си с оглед на опасностите, които явно ги очакваха. Спаркс го погледна внимателно, но Дойл издържа погледа му с безстрастна физиономия, уверен, че не е издал действителните си намерения. Отговорът на Спаркс му даде основания да смята, че наистина е така.
— Към „Сейнт Бартоломю“, Лари.
— Ще бъде ли възможно след това да минем и покрай Роял Мюс, за да потърсим книгата, която ми описа Спайви Куинс? — помоли Дойл.
— Това влизаше в намеренията ми — късо отговори Спаркс. Отново изглеждаше затворен в себе си.
„Дали не се е досетил за намеренията ми? — обезпокоено се питаше Дойл. — Може би е решил, че не бива да ми се доверява. Колко трудно е да се разбере какво мисли този човек! И все пак, дявол да го вземе, моя работа си е дали ще кажа на Лебу къде отивам! Да не би да чакам от Джон Спаркс да уведоми семейството ми и да се погрижи за делата ми, ако нещо се случи с мен? Полицията може да не става за нищо друго, но е добра в едно отношение: на нея може да се разчита, че макар и бавно ще направи, каквото трябва.“
Остатъкът от пътуването им мина в тягостно мълчание. Когато пристигнаха в болницата, Спаркс слезе заедно с Дойл и влезе с него. „Е, не мога да му кажа да не идва с мен — измъчваше се Дойл, — така просто не се прави.“ Затова премълча. Спаркс седна на една пейка пред отделението на лекарите, докато Дойл поиска да му дадат медикаментите, които смяташе, че може да му потрябват, и провери гардеробчето си. В него всъщност имаше малко вещи, но изведнъж той осъзна със смес от съжаление и облекчение, че това е цялата му собственост: сребърен несесер с четка и гребен за коса, друга кутия за бръснача и бръснарските му принадлежности и кръстче, подарено от баща му по случай първото му причастие. Той прехвърли четката, гребена и бръснача в чантата си. Поколеба се дали да не окачи кръстчето на шията си, но накрая го сложи в джоба на жилетката си.
След като взе поръчаните медикаменти от склада, Дойл изтича до вратата и надзърна през прозорчето. Спаркс бе изчезнал някъде. Дойл бързо се върна на гишето, взе писалка и тъкмо се готвеше да надраска бележка до Лебу, когато дежурната сестра го видя.
— О, доктор Дойл, имам писмо за вас — каза тя и се обърна към разделената на клетки стена зад гърба й.
— Писмо ли?
— Пристигна тази сутрин. Донесе го пощальонът. — И тя му подаде запечатан илик.
— Благодаря ви. — Дойл нетърпеливо го разпечата.
Артър,
Мистър Джон Спаркс е луд, избягал от психиатричната клиника в Бедлам. Склонен е към прояви на насилие и е крайно опасен. Свържи се с мен незабавно.
— Billet doux от тайнствената любима? — попита Спаркс.
— Какво? — стресна се Дойл и вдигна поглед. Спаркс стоеше до него, облегнат на гишето.
— Писъмцето, стари приятелю… от любимия образ ли е?
— Един стар приятел ме кани да поиграем на корта — съвзе се Дойл, сгъна листчето и го върна на сестрата с всичката небрежност, на която бе способен в момента. — Моля ви, уведомете господина, че следващите една-две седмици няма да мога да играя, но ще му се обадя при първа възможност.
— Добре, докторе — обеща сестрата и отнесе бележката някъде.
— Можем да тръгваме — предложи Дойл, взе чантата си и се отправи към изхода. Спаркс го последва.
— Намери ли всичко, от което имаше нужда? — попита той.
— Да.
Мили Боже, Господи, Който си на небесата. Не мога да избягам — мислеше си Дойл, — а и не мога да скрия нищо от него… дори собствените си мисли. Видях на какви неща е способен и съм сигурен, че той е последният човек на земята, срещу когото бих дръзнал да се изправя… но възможно ли е всичко, което ми разказа, да са най-обикновени лъжи? Възможно ли е един човек да е толкова лукав? От друга страна, ако е луд, отговорът на този въпрос е „Да, разбира се!“. И все пак почакай, Дойл, ами ако това не е истина? Ами ако Лебу нещо не е разбрал правилно? След всичко, което преживяхме заедно — колко пъти вече ми спаси живота? — не би ли било справедливо да се отнеса с известно съмнение към подобно твърдение?