— По-бързо, Дойл — подхвърли той и сложи детето да седне на едно от леглата.
Дойл коленичи пред него.
— Джоуи, чуй ме, вслушай се в гласа ми… Чуваш ли ме?
Лицето на момчето оставеше безизразно, но то бе спряло несвързания си брътвеж. Изглежда гласът на Дойл наистина пробиваше плътната пелена около съзнанието му. То не се възпротиви, когато докторът взе ръката му.
— Чуваш ли ме, Джоуи?
Спаркс нагласи параваните около тях така, че напълно да ги скрият, и застана на стража до Дойл и момчето.
— Джоуи, чуваш ли ме? Отговори ми! — продължаваше да настоява Дойл.
Очите на Джоуи леко потрепнаха зад полузатворените клепачи, но от тях продължаваше да се вижда само бялото. Той бавно кимна.
— Кажи ми какво виждаш, Джоуи.
Момчето облиза напуканите си устни. През раните, които само си бе нанесло, се процеждаше кръв.
— Черния повелител…
— Да, Джоуи. Разкажи ми за него.
На малкото кръгло личице се възцари изражение на спокойно достойнство. Гласът на момчето бе тъничък, но в него за пръв път се долови метална нотка, контрастираща с крехкото му телце.
— Черния повелител… търси проход. Проход за тази страна.
Проход? Не беше ли споменал и Спайви Куинс в транса си нещо за някакъв проход?
— Към коя страна, Джоуи?
— Физическата.
— Къде е той сега.
Джоуи направи пауза и очите му трепнаха. После поклати глава:
— Не е тук.
— Как ще мине през прохода, Джоуи?
— Прераждане.
— Прераждане във физическия живот — уточни Дойл.
Джоуи уморено кимна. Дойл погледна назад през рамо и прехвана погледа на Спаркс — той напрегнато се вслушваше.
— Те се опитват да Му помогнат — поясни Джоуи.
— Кои „те“?
— Седмината.
Седмината… Исусе Христе!
— Кои са Седмината?
— Те служат… служили са Му и преди.
— Какво иска Той?
— Стреми се към трона. Ще бъде крал… Крал за хиляда години.
И Куинс бе разказвал нещо — дали беше за корони, или за тронове, когато бе взел в ръце снимката на медиума.
— Какво е то, Джоуи? Какво е това нещо? — попита Дойл, опитвайки се да влее от своята енергия в момчето, защото усещаше как слабото му тяло се отпуска в ръцете му.
Лицето на Джоуи пребледня. Съзнанието му явно се опитваше да стигне до някакво по-дълбоко ниво, където да намери отговора на въпроса. На устните му отново излезе пяна, този път оцветена в нежнорозовия цвят на филе от сьомга. Гърдите му се надигаха и спускаха с върховно усилие. Гласът прозвуча доста по-слабо:
— То има много имена. И съществува във вечността. Чака отвън. Храни се с душите на хората… в моментите на тяхното унищожение. Но То никога не може да бъде заситено… дори Великата война не би могла да го засити… Неговата…
Момчето пое дълбоко въздух. Очите му се отвориха. Бяха съвсем ясни. Отново беше в съзнание. Погледна Дойл, напълно на себе си, осъзнаващо собствената си крехкост.
— Джоуи?
Джоуи поклати глава, за да покаже, че чува, после премести погледа си покрай Дойл, към нещо зад него, с усилие повдигна ръка и посочи право към Спаркс.
— Той е архант — каза Джоуи.
Спаркс гледаше момчето като хипнотизиран, погледът му беше потъмнял от сянката на някакъв вътрешен ужас. Чу се нещо като излайване и Дойл отново се обърна към Джоуи. Детето кашляше, но нещо в гърдите му фатално се бе разкъсало — струйка гореща розова течност потече по брадичката му върху сатенената блузка. Телцето му изведнъж натежа и се отпусна в ръцете на Дойл, който усети, че животът завинаги го е напуснал. Той внимателно го положи да легне на леглото.
— Умря ли? — попита Спаркс.
Дойл кимна.
— Трябва да вървим. Веднага — каза Спаркс. — Иначе ще ни задават прекалено много въпроси.
Спаркс взе Дойл за ръката, забивайки пръстите си безмилостно, и го задърпа след себе си през хаоса около тях към спасителната врата. Сестри, лекари и пазачи все още се опитваха да успокоят децата. На прага се бяха появили двама полицаи. Дойл почувства как захватът около ръката му се затяга още повече. Спаркс го преведе покрай полицаите и двамата забързано се насочиха към една врата в дъното на отделението. Акробатите зад тях се насочваха към стената от паравани, скриваща тялото на Джоуи. Точно когато Спаркс и Дойл щяха да излязат от тълпата, на пътя им застана Големия Роджър.