15.
Театрални истории
За изненада на Дойл каретата им се носеше на север по курс, който трябваше да ги изведе по най-късия път от Лондон, докато той бе очаквал, че ще се върнат в Батърси, за да се качат на влака, който така своевременно ги бе спасил от гибелта в Топинг. Лари поддържаше скорост достатъчно висока, за да изпревари всякакви възможни преследвачи, без да привлича ненужно внимание. Нямаше никакво съмнение, че съвсем скоро жиците на телеграфа щяха да забръмчат от новините за бягството им.
Дойл седеше срещу Спаркс и неловко мълчеше. Спаркс мрачно се бе втренчил през прозореца и от време на време поглеждаше Дойл, но очите им така и не се срещнаха.
„На кого да вярвам?“ — питаше се за кой ли път Дойл с такова отчаяние, че даже не бе в състояние да разчлени логически проблема си на съставните му части. Единственото, което изпълваше съзнанието му, бе този въпрос и той отекваше в главата му със силата на камбанен звън.
Луд от Бедлам. Възможно ли бе това? Нямаше как да не признае пред себе си, че бе напълно възможно. Спаркс спокойно можеше да бъде човек, измъчван от мисълта за въображаеми преследвачи. Изградил си измислен свят на контакти с хора от висшето съсловие — със самата кралица, боже мой! — осъществявани, разбира се, в тайна. Един болен мозък, хванат в собствения си капан. Но Спаркс се бе държал толкова последователно, така рационално. От друга страна, смахнатите могат да поддържат дълги периоди на кристално ясна мисъл или най-малкото безукорно да симулират подобно състояние — факт, който Дойл знаеше много добре — така че искрената вяра на Спаркс в собствените му истории бе може би най-уличаващото доказателство за неговата лудост. Възможно ли бе Джек да е всички онези неща, които твърдеше за себе си? Да, свидетелствата на Бари и Лари потвърждаваха в известна степен истинността на думите му, но не бяха ли те двамата най-обикновени наемни престъпници, готови да правят каквото им се каже, лесно поддаващи се на внушение, а може би дори и съзнателно действащи съучастници в тази загадка? Добре, загадка, но какви цели преследва тя? Какъв е замисълът? Умът му не можеше да предложи правдоподобни отговори на тези въпроси. Ако Спаркс наистина бе луд, тогава действията му можеха да изглеждат лишени от всякакъв мотив и той би действал без предварителен замисъл, съчинявайки историите си просто както му дойде.
И изведнъж на фона на тези обезпокоителни мисли извиси тъмната си снага зловещият въпрос: ами ако лицето Аликзандър Спаркс изобщо не съществува? Дали този човек сам не бе онзи престъпен гений, когото представяше за свой брат? Той определено притежаваше всички приписвани му таланти… а и не бе ли истина, че измежду всички, за които Дойл бе чувал да му разказват, именно Джек най-плътно се приближаваше до образа на Аликзандър Спаркс? Не беше ли напълно възможно този загадъчен човек, който сега седеше пред него, да персонифицира и двамата братя едновременно — две фрагментирани индивидуалности, съжителствуващи в тясното пространство на обремененото му въображение: единият — дебнещ и убиващ, когато му се прииска, другият — преследван от спомена за злодеянията, извършени в момент на умопомрачение? Означаваше ли това, че Джек е убиецът на собствените си родители? Не бе ли допустимо да се приеме, че именно извършените престъпления бяха станали причина за раздвояването на съзнанието му, прехвърляйки отговорността върху някакъв фантом, когото той бе започнал да преследва, уж за да му отмъсти, или от когото се чувстваше преследван?
Едно останало незасегнато от емоциите ъгълче в съзнанието на Дойл се надигна в плах протест: как тогава би могла да се обясни черната фигура, която сам Дойл бе срещал вече два пъти досега и която Джек бе идентифицирал без сянка от съмнение като своя брат? Ами сивите качулки, сеансът, опустошението на апартамента му, кошмарът в Топинг — събития, които толкова добре се вписваха в историята на Спаркс, колкото и странно да звучеше тя, и което бе по-важно — събития, в които лично бе взел участие. И това далеч не бе всичко — оставаха убийствата на Петрович и Боджър Нъгинс, виденията на Спайви Куинс, обреченото момче в синьо — неща, които бе видял пределно ясно със собствените си очи, а дори и бе усетил със собствената си кожа, защото още можеше да види върху китката си следите, където бе впила пръсти оживялата мумия от подземията на Британския музей. Джон Спаркс можеше и да е луд, но той беше само една от фигурите в изкривения и пренаселен с действащи лица пейзаж, отдавна загубил всякаква прилика с обикновения ежедневен свят.