— Доста неопределени по характер. Впечатления, усещания. Ефимерни и почти недоловими.
— И нищо конкретно?
— Единствено от Спайви Куинс и, разбира се, момчето, за което той предвиди, че ще срещнем в болницата.
— Според теб момчето истински медиум ли беше?
— Мога само да кажа, че беше крайно чувствително. Опасно е да се правят други предположения, без да се знае моментното му физическо състояние, но на мен все пак ми се струва, че шокът от последното му видение в голяма степен допринесе за смъртта му.
— Като че ли видението го атакува.
— И го смачка с тежестта си — неохотно потвърди Дойл.
— Какво ти говори това? Имам предвид факта, че много медиуми имат сходни видения.
Дойл помисли.
— Има някакво раздвижване в онова измерение, от което те черпят информация. Нещо като вълнение пред буря.
— Все едно че те са еквивалент на физически барометри, регистриращи промени в налягането, невъзможно да бъдат забелязани по друг начин.
Дойл се размърда на седалката.
— Признавам, че тази идея доста ме притеснява.
— В Далечния изток котките и кучетата стават неспокойни преди земетресение. Ние тук спускаме канарчета в шахтите на мините, за да установим присъствието на смъртоносен газ. Толкова ли е трудно да се приеме, че и човешките същества са способни да долавят някакви по-особени вибрации?
— Не — опита се да скрие раздразнението си Дойл. — Но тази мисъл ни най-малко не ме успокоява.
— На мен ми се струва, че активизирането на същество като Обитателя на прага би генерирало цял гръмотевичен фронт, независимо от това в коя равнина се извършва.
— Ако действително го има…
— Ако завръщането на това създание е целта, която Братството — в лицето на Седмината — преследва, как според теб тези черни магьосници ще подготвят преминаването на Обитателя за последващо прераждане?
— Нямам ни най-малка представа.
— Чрез жертвоприношение? Ритуални убийства?
— Възможно е. — Дойл усети, че разпитът го изтощава. — Не съм запознат с тази материя.
— Но То би трябвало най-напред да се роди в тялото на дете, нали?
— Може би Седмината търсят някое семейство, което да осинови малкия палавник.
Спаркс не обърна внимание на плоската шега.
— Русокосо дете, предсказано чрез видение? Отнето от семейството против волята на баща му, но с неволното съучастничество на майката?
— Съжалявам, Джек, но всичко това много надвишава моята компетентност. Искам да кажа, че на Блаватска подобни твърдения могат да й се разминат, защото читателят мълчаливо предполага — или най-малкото така беше с мен — че става дума за метафора или поне за преразказ на мит, идващ от най-дълбока древност.
— А ти не писа ли за същото в своята книга? Злоупотребата с дете?
Дойл почувства, че пребледнява. Наистина беше забравил за тази проклета книга.
— Така ли е, Дойл?
— Отчасти.
— И се питаш защо те преследват с такава агресивност? Чудя се какво още трябва да ти се случи, Дойл, за да се убедиш най-сетне.
Въпросът сякаш увисна във въздуха между тях.
— Дойл… искам да те попитам нещо — наруши мълчанието Спаркс вече с по-мек тон. — На базата на онова, което знаеш за него, след като Обитателят стъпи здраво на Земята, какво според теб ще направи той най-напред?
— Не мисля, че ще бъде нещо крайно необикновено — отговори Дойл, отказвайки да се обвърже емоционално с този отговор, за който знаеше, че е верен. — Завладяване на света, пълно поробване на човешката раса — такива неща.
— Възползвайки се, при поредния си опит да го постигне, от целия съвременен оръжеен арсенал. Уви, нашата способност за масово унищожение е нараснала стократно.
— Ще трябва да се съглася с теб — каза Дойл и си спомни, че в списъка е включен генерал Дръмънд заедно с цялата му набираща сили оръжейна империя.
Удовлетворен от въздействието на думите си, Спаркс се облегна на седалката.
— В такъв случай ще трябва да ги спрем, нали така?
— Хм… Напълно вярно.
„Но първо ще искам да се убедя, че ти не си един от тях — мислеше си Дойл. — Иска ми се да те попитам защо трябва да приемам на доверие, че си този, за когото ми се представяш, а не мога да го направя… или поне не мога да го направя точно в този момент. Нито мога да те попитам, нито съм в състояние да ти повярвам, защото, ако си луд, няма какво да приказваме, а ако те попитам, само ще поставя в опасност живота си.“