Вратата на черната карета се отвори. Във въздуха се разнесе късо, пронизително изсвирване — нещо средно между звук от свирка и не съвсем човешка реч. Сивата качулка моментално се обърна и скочи вътре, вратата се захлопна и конете отнесоха каретата в мрака. На мястото, където бе стояла само допреди секунди, останаха само въртящи се мазни кълбета мъгла.
И докато чаткането на копитата постепенно заглъхваше в далечината, спътникът на Дойл бавно прибра рапирата.
— По дяволите, какво беше… — започна Дойл и най-сетне издиша облекчено.
— Още не сме в безопасност! — предупреди го тихо мъжът.
— Добре, но мисля, че е крайно време да си поговорим.
— Напълно съм съгласен.
И с тези думи мъжът отново тръгна. Лишен от възможността да избира, Дойл го последва. Придържайки се към сенките, те спираха на два пъти, дочувайки вече познатото им изсвирване — всеки път все по-далече и по-далече, което наведе Дойл на неприятната мисъл, че по следите им са били пуснати и други качулки. Тъкмо смяташе, че е крайно време отново да наруши мълчанието, но щом завиха зад поредния ъгъл, излязоха пред очакваща ги красива карета, на която седеше набит кочияш. Мъжът даде знак и кочияшът се обърна към тях, показвайки на Дойл начупената линия на голям белег, пресичащ под наклон дясната страна на лицето му. Той късо кимна, обърна се отново към конете и изплющя с бича, а избавителят на Дойл отвори вратата на потеглящата карета и в движение скочи вътре.
— Хайде, Дойл, не се бави — подкани го той.
Дойл го послуша и скочи на стъпалото. В същия миг нещо се заби с глух звук до него. Той обърна глава и видя дълго, зловещо на вид острие да стърчи от вратата на каретата — дръжката още потрепваше на няколко пръста от гърдите му. Във въздуха се разнесе нов, по-настойчив вариант на пронизителното изсвирване. Дойл се озърна неспокойно: на двайсет метра зад тях една сива качулка изтегляше втори кинжал, спринтирайки с неправдоподобна скорост след носещата се напред карета. Последва невероятен скок във въздуха и качулката се озова на стъпалото и вкопчи пръсти в рамката на все още отворената врата. Някакви ръце изтеглиха Дойл вътре, той се сгуши в ъгъла и затърси револвера си, но не можеше да си спомни в кой джоб последно го бе оставил. В същото време се отвори и другата врата. Той вдигна поглед, видя развяващите се пешове на палтото на своя спътник и осъзна, че приятелят му го е изоставил в капана на каретата на милостта на неуморимия им противник… Но къде, по дяволите, беше все пак револверът?
Закачулената фигура успя да се закрепи на стъпалото и вдигна кинжала. Дойл долови тежкото преместване на нечие тяло по покрива, после видя през отворения прозорец приятелят му да спуска отгоре крака и да тласва с всичка сила люшкащата се врата, забивайки проникналото през нея острие на стърчащия кинжал в ребрата на нападателя. От качулката се разнесе отвратителен приглушен вой, създанието озлобено се замъчи да се освободи от кинжала, заразмахва объркано ръце. После малко изненадващо замръзна и се отпусна като забодена на вратата буболечка.
Дойл с мъка се изправи на колене в бясно препускащата карета и изпълзя към закачуления. Груби дрехи, подковани с налчета ботуши, почти нови. Опипа за пулс, не можа да намери, странно, липсваше и кръв… Защитникът му се пресегна през прозореца, хвана качулката и я дръпна.
— Мили боже!
Странно бялото лице беше като защриховано. Очите и устните на мъжа бяха грубо зашити с дебел син конец.
Все така държейки се за покрива, спътникът на Дойл отвори отново вратата и тялото се извъртя заедно с нея. Гледката беше странна: то се тресеше неудържимо с подскачането на каретата по неравната улица. Демонстрирайки голямата си сила, мъжът издърпа дългото острие, освободи тялото и то падна в мрака зад тях.
Мъжът ловко прехвърли крака в каретата, спусна се от покрива и затвори вратата зад гърба си. След това седна на седалката срещу изумения Дойл, пое два пъти дълбоко дъх и запита:
— Едно питие?
— Какво?
— Коняк. С лечебна цел. — И му подаде сребърна манерка.
Дойл я пое и отпи — да, беше коняк… изключително добър коняк при това. Мъжът го наблюдаваше. Едва сега Дойл най-сетне можа да го разгледа под бледата кехлибарена светлина на фенера в каретата. Лицето беше тясно, бузите бяха поруменели, дългата гарвановочерна коса беше прибрана зад ушите, челото бе високо, носът — правилен, очите бяха направо забележителни — светли, с остър поглед, в който се долавяше лека развеселеност, която според Дойл в момента бе меко казано напълно неуместна.