Выбрать главу

— Какво е архант? — реши да се поинтересува Дойл.

— Не си ли чувал този термин преди?

Дойл поклати глава отрицателно.

— Архантите са адепти в тайните тибетски школи. Те притежават духовна енергия от най-висш порядък и са елитни воини. Но най-забележителното при тях е саможертвата, която им е поискано да направят.

— Каква саможертва?

— Архантът прекарва основната част от живота си в развиването на определени — нека ги наречем парапсихологични — способности. Когато стигне зенита на своята сила, след години изнурително обучение, архантът трябва изцяло да се откаже както от прилагането, така и от упражняването на своите умения и да продължи живота си в мълчаливо съзерцание далеч от центровете на светския живот. Говори се, че във всеки момент във физическия свят има дванайсет живи арханти и че дори само влиянието, което упражняват със самото си присъствие и с беззаветната си служба, е достатъчно, за да спаси света от самоунищожение.

— Искаш да кажеш, че те са се обрекли да не използват приписваното им могъщество дори за борба със злото?

— Ако това някога се е случвало, светите писания не го споменават. Подобен акт би бил оскверняване на оказаното им висше доверие и би могъл да доведе до много печални последици.

Дойл обмисли чутото, без да скрива, че не разбира смисъла му.

— Но защо момчето те нарече с това име? Струва ми се, че ти не отговаряш на описанието.

— Нямам представа — отговори Спаркс. Изглеждаше точно толкова смутен и объркан, колкото и Дойл.

Двамата продължиха мълчаливо да се борят с противоречивите си мисли. Дойл бе изтръгнат от самовглъбението си, когато Лари прекара каретата по един неравен участък, извеждащ ги от шосето, по което досега бяха пътували, на коларски път, навлизащ в гъста гора. Когато излязоха на открито от другата страна, сърцата им се стоплиха от приветстващата ги гледка на очакващия ги локомотив „Стърлинг 4-2-2“, който бяха оставили в Батърси. Машината беше обърната на север, готова всеки миг да потегли. Коминът изхвърляше дим на порции, пещта бумтеше. Към него бе прикачен натоварен с въглища вагон и — каква приятна изненада! — още един пътнически. От кабината приветствено им махаше с ръка не някой друг, а самият брат Бари — бивш обитател на затвора „Пентънвил“. Но срещата им не бе сълзливо-сантиментална — ставаше дума за работа, напълно лишена от каквито и да било приятни моменти, така че те почти не размениха и дума. Вещите им бяха пренесени на влака, конете бяха разпрегнати и пуснати на свобода, а каретата — старателно скрита в гората. Спаркс и Дойл се качиха в пътническия вагон, а братята се захванаха с локомотива. Не след дълго вече пътуваха. Слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта и ставаше ясно, че ще изминат по-голямата част от пътя през нощта.

Макар и специално пригоден, пътническият вагон все пак беше спартански обзаведен: в него имаше само четири двойни седалки, разположени една срещу друга и разделени от сгъваеми масички. В задната част се виждаха две спални легла, едно над друго. Подът бе дъсчен, а на иначе голите стени бяха окачени петромаксови лампи. В специално отделение бе монтиран хладилен бокс, зареден с провизии за пътуването.

Спаркс разгъна една от масичките и седна, за да разгледа пътните карти, които носеше. Дойл седна от другата страна на вагона и се възползва от тишината, за да подреди лекарската си чанта и да смаже и зареди револвера си. Някакъв инстинкт го караше да държи оръжието си подръка.

Така измина близо час. После се появи Бари и сложи проста селска вечеря, състояща се от хляб, ябълки, кашкавал, кисело зеле и червено вино. Спаркс вечеря сам на масата, без да прекъсва работата си над картите. Дойл седна при Бари в кухненското отделение.

— Как излезе? — попита Дойл.

— Полицаите сами ме пуснаха. Около час след като ти замина.

— И какво ги накара да го направят?

— Решиха да ме проследят. Надяваха се, че ще ги заведа право при теб.

— А ти им се изплъзна, така ли?

— Веднага.

Дойл кимна и захапа една ябълка. Опитваше се да не изглежда прекалено любопитен.

— И как знаеше къде ще се срещнем?

— Получих телеграма. Чакаше ме в железопътното депо — простичко отговори Бари и кимна към Спаркс, за да поясни кой е изпратил телеграмата.

„Напълно логично, Спаркс трябва да е изпратил телеграмата, когато излезе тази сутрин“ — реши Дойл. Доизпи виното си и си наля втора чаша. Равномерното потракване на колелата по релсите и добре известните ефекти на виното постепенно притъпиха остротата на тревогите му.