— Бари, виждал ли си някога Аликзандър Спаркс? — неочаквано попита Дойл. Стараеше се да говори тихо, но без да създава впечатление, че става дума за нещо тайно.
Бари го погледна малко странно и повдигна въпросително вежда.
— Странен въпрос.
— Защо да е странен?
— Това не е ли средното име на господаря? — попита Бари и отново кимна към Спаркс. — Джонатан Аликзандър Спаркс. Доколкото ми е известно.
Сигурен, че гласовете им не могат да се извисят над тракането на колелата, Дойл небрежно се обърна с гръб към Спаркс и се намести точно между него и Бари. Въпреки привидната си незаинтересованост усещаше как по гърба му се стича струйка пот.
— Да не искаш да ми кажеш, че никога преди не си чувал Джек да е споменавал за свой брат на име Аликзандър?
— Че какво му е чудното? Той и без това не обича да бърбори за себе си. Или поне не бърбори с мен. — Бари отхапа от пачката тютюн за дъвкане. — Лари е по говоренето. Той може да свали с език амалгамата на огледало и после да ти продаде само рамката. О, извинявай! Забравих, че Лари ме чака да му занеса вечерята.
Бари докосна с два пръста периферията на шапката си, зави в пакет остатъците от вечерята и се върна в локомотива. Дойл остана в кухненското отделение и се загледа в намиращия се на другия край на вагона Спаркс. И в този миг най-големите му страхове се съживиха и нахлуха хаотично в главата му, разкъсвайки крехката защита на обясненията, към които бе решил да се придържа. Спаркс вдигна поглед към него и Дойл му отвърна с бърза фалшива усмивка и опит за анемична наздравица. Усещаше се гол и изобличен като заловен на местопрестъплението джебчия. Спаркс продължи работата си, без да реагира.
Дойл се обърка. Как да постъпи сега? Знаеше, че предателските му съмнения са изписани на лицето му с пределна откровеност. Всяка стъпка, която предприемаше, се оказваше погрешна и го отвеждаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището на тъмните съмнения. Той престорено се прозя, стана, взе чантата си и каза:
— Мисля да си лягам.
— Добре.
— Беше дълъг ден. Много, много дълъг.
Спаркс не отговори. Дойл чувстваше краката си като заковани за пода.
— Хубави легла, нали? — ненужно продължи той, усмихна се и насила посочи задната част на вагона. Защо наистина изричаше тези нелепи и ненужни думи?
— Да — потвърди Спаркс, без да вдига поглед.
— Полюшването на влака. Действа така успокоително. Надявам се да ме приспи. Трак-трак, трак-трак. — Дойл просто не можеше да повярва, че думите излизат от неговата уста. Бърбореше като откачена бавачка.
Този път Спаркс задържа погледа си върху него.
— Добре ли си, приятелю?
Лицето на Дойл грейна в усмивка, сякаш бе чул най-смешния лаф в някоя комедия.
— Аз ли? Тип-топ съм! Никога не съм бил по-добре!
Спаркс направи едва доловима гримаса.
— В такъв случай защо не престанеш да пиеш?
— Ама да! И отплувам в страната на сънищата! — Дойл не можеше да спре безсмисленото си хилене, дори ако това трябваше да спаси живота му.
Спаркс кимна и отново се захвана с работата си. Едва сега Дойл си възвърна контрола върху краката, отлепи ги от пода и се отправи към леглата. „Отплувам в страната на сънищата“. Боже мой. Какво му ставаше наистина?
Той се изправи пред леглата, размишлявайки кое от двете има по-добри шансове да успокои страховете и съмненията му поне за през нощта. Отговорът, разбира се, не идваше лесно. Спаркс отново го погледна. Дойл му се усмихна и му махна с ръка, после се намести на долното легло, дръпна завеската и се настани по-удобно в тясното пространство.
Загледан в леглото над себе си, Дойл притискаше чантата до гърдите си, здраво стиснал револвера. Най-различни сценарии на гибелно развитие на събитията витаеха в главата му като разтревожени колибри. „Само да посмее да ми стори нещо — заканваше се наум Дойл, — няма да му се дам без борба. Дали да не изстрелям няколко куршума през дюшека му, когато си легне? После мога да дръпна внезапната спирачка и ще потъна без следа в нощта.“
Внимателно надникна през пролуката в завесата. Виждаше само гърба на Спаркс: той бе надвесен над работата си, четеше, пишеше, разглеждаше подробностите в картите с лупа. Самата му поза издаваше някаква останала досега незабелязана маниакална напрегнатост: той се бе сгърчил, видимо неспокоен и напълно вглъбен. Колко очевидна изглеждаше сега лудостта му! Как му бе убягнала досега? Да, наистина имаше достатъчно отвличащи вниманието обстоятелства, да не говорим за несъмнено гениалната способност на този човек да вдига около себе си такава димна завеса, че бе направо невъзможно да се разбере границата между истина и измислица. И все пак Дойл не можеше да си прости. Въпреки доказаната си проницателност той бе останал сляп за множеството признаци за душевна нестабилност на Спаркс, а те през цялото време бяха били пред очите му: пристъпите на мрачно мълчание, склонността към дегизировка, маскираната му грандоманщина — архант, моля ти се! — страстта към потайност и манията за глобална конспирация, кантонерката, представена за собствена архива на престъпниците — тези картички спокойно биха могли да бъдат покрити със случайни драсканици без никаква система, като се имаше предвид типичната за лудите способност да изграждат цели светове, оживявани единствено от умопомрачените им мозъци. И още нещо: абсолютно несъмнената склонност на този човек към насилие. И ето че сега се налагаше да прекара цяла нощ, заклещен в малък вагон насаме с може би най-опасния измежду всички живи хора.