Времето бавно минаваше, а тези мисли не излизаха от главата му. Сънят беше изключен, дори почивката изглеждаше съмнителна. Дойл не смееше да издаде звук или да помръдне. „Нека Спаркс си мисли, че съм заспал и пасивен, че нищо не подозирам.“ Тялото му бе изпаднало в състояние на болезнена свръхчувствителност, устата му беше пресъхнала и сякаш натъпкана с памук, краката му бяха вдървени като протези. Струваше му се, че всяко мигване издава звук като изтракване на кастанети.
Усети някакво размърдване във вагона. Изгаряше от желание да разбере колко е часът, но бъркането за часовника беше прекалено сложна процедура, за да я започне просто така. Дойл бавно премести тежестта на тялото си, пресегна се и отново разтвори завеската. Спаркс вече не беше до масата. Беше се скрил от погледа му някъде, но от тази гледна точка Дойл можеше да наблюдава само половината от вагона. Някъде откъм невидимата врата към локомотива се разнесе звук — щракване, означаващо, че сега вратата е заключена. В следващия миг Спаркс прекоси полезрението на Дойл и пак се скри. Отново щракване на метал в метал. Това сигурно бяха завесите на прозорците, които Спаркс беше дръпнал, плъзгайки ги на халките им по пръчката на корниза. После Спаркс отново се появи, мина покрай лампите и намали фитилите им почти докрай. Помещението потъна в полумрак. „Хубава работа: заключи вратата, дръпна завесите, намали осветлението — мислеше си Дойл. — Или ще си ляга — но защо ще се заключва от Лари и Бари, и то в движещ се влак? — или подготвя сцената за финалната си атака.“
Дойл приближи револвера си до завесата и се стегна, но Спаркс изобщо не тръгна към задната част на вагона, където бяха леглата, а продължи да ходи неспокойно и безцелно. Вкопчи пръстите на ръцете си няколко пъти, прекара ги през косата си, спря, притисна челото си с ръка, после отново закрачи. „Опитва се да реши дали да ме убива, или не!“ Изведнъж, с един замах, Спаркс събра картите от масата, извади малка кожена кутийка от вътрешния джоб на сакото си, постави я на масата и я отвори. За един кратък миг Дойл успя да зърне слабото проблясване на метал. Напъните му да различи какво е съдържанието на кутийката обаче бяха обречени на неуспех, защото Спаркс продължаваше да стои между него и масата, а светлината бе прекалено слаба, за да различи каквито и да било подробности.
Неочаквано Спаркс се извърна и втренчи поглед към леглата. Дойл едва се сдържа да не затвори малката пролука в завесата. „На тъмно съм — успокояваше се той, — не е възможно да ме види.“ Така че не помръдна, застинал с вдигната във въздуха ръка, едва докосваща завесата. Спаркс дълго остана загледан с подозрение към него, после се обърна, явно успокоен, че не е наблюдаван. Ръцете му се пресегнаха към предмета на масата. Дойл чу тихото чукване на метал върху стъкло. Какво, по дяволите, имаше в кутийката?
Спаркс свали сакото си и се наведе над масата. Дойл виждаше само гърба му, но когато Спаркс се обърна с профил към него, видя, че държи спринцовка. Спаркс леко натисна буталото и от иглата изхвръкна тънка струйка.
„Мили боже — помисли си Дойл, — той възнамерява да ме убие със смъртоносна инжекция.“ Пръстът му се сви върху спусъка, беше готов да простреля Спаркс както си стоеше там. Но Спаркс изобщо не погледна към леглата, а остави спринцовката, разкопча левия ръкав на ризата си и го нави над лакътя. После обхвана бицепса си с тънка връв и я затегна, помагайки си със зъби. Засвива и заразпуска пръсти, избра вена от предмишницата си, почука я с пръст, почисти едно място с антисептик, взе спринцовката от масата и без нито миг колебание я заби в ръката си. Поспря, пое дълбоко въздух веднъж, после втори път, накрая плавно натисна буталото, изпразвайки цялото съдържание на спринцовката във вената си. Изтегли иглата, остави я встрани и освободи връвта. Едва доловимо залитна. Посланието на спринцовката явно беше лесно доловимо. Простена слабо — потресаващ звук, разкриващ изпитваното наслаждение. Тялото му се разтресе от тръпката на сладостна възбуда.