— И какъв ли ще е твоят единствен порок, Дойл? — попита заинтересовано Спаркс, като се облегна със скръстени ръце на плота на кухничката и изпусна кълбо дим от лулата си.
— Вяра в заложеното във всеки от нас добро.
— Хо-хо! — възкликна Лари. — Това е не толкова порок, колкото гарантирана примка на шията.
— Значи си обикновен наивник — констатира Спаркс.
— Такава може да бъде преценката само на един циник — възрази Дойл съвсем спокойно.
— А ти би я нарекъл…
— Вяра.
Двамата се погледнаха в очите. Дойл забеляза, че ъгълчетата на очите на Спаркс са присвити. Дали не бе напипал някакво уязвимо място в него, или това просто бе рефлекс на гузната съвест? Каквото и да беше, Спаркс прекъсна контакта и сякаш избърса с ръка непринуденото настроение, което бе създал Лари.
— Дано ти е от полза — каза накрая Спаркс.
— Вярва в Бога — обади се Лари. — Ако питате мен, това е най-подходящото нещо, към което да насочиш вярата си.
Спаркс се отправи към вратата за локомотива.
— Пропилях достатъчно от намаляващото си състояние и то само за едно сядане, Лари… сега ми се струва, че е крайно време да си заслужиш издръжката, така че ще се позанимаеш с лопатата за въглища.
— Веднага, сър.
— И ти, Дойл, си добре дошъл с нас, ако желаеш.
— А, умирам от желание да се поразкърша на свеж въздух — призна Дойл.
Той ги последва през вратата, мина по подскачащата свързваща платформа и се качи в тендера. Спаркс махна на Бари, после тримата взеха по една лопата и се захванаха да хвърлят въглища. Студеният брулещ вятър забиваше в кожата им въглищен прах, снежинките буквално експлодираха при контакт с дрехите им, стопяваха се и потичаха на черни струйки по телата им.
— Къде сме? — извика Дойл.
— На час път от Йорк — извика в отговор Спаркс. — И на три часа от Уитби, ако времето не се развали.
Студът ги караше да не пестят силите си. Скоро огънят в пещта пламтеше по-силно от съвестта на грешник.
Историята на Уитби започва през шести век като история на рибарско селище, разраснало се с течение на годините до малко пристанище, за да се превърне в морски курорт, посещаван през късото лято на Нортъмбрия и отбягван през зимата от всички, с изключение на малцината, които идваха тук по работа или по силата на навика. Река Екс бе издълбала дълбоко корито между две възвишения, за да се добере до морето, където бе образувала естествено и дълбоко пристанище. Точно в нейната долина се бяха заселили първите жители на тази местност. Малката общност постепенно бе завзела и двата хълма. Суровата природа и тежките условия на живот бяха създали необходимите предпоставки за култивирането на дълбоко религиозно чувство, често стигащо до страстен фанатизъм. Полусрутеното келтско абатство „Сейнт Хилда“ над селището се извисяваше още от времето преди Англия да бе имала крале. Руините на древното абатство хвърляха тежката си сянка над не чак толкова внушителния му потомък — абатството „Горсторп“, което се разполагаше на южния хълм, някъде по средата между своя предшественик и градчето. Островърхата му кула бе първият ориентир, който Дойл забеляза, когато влакът спря на гарата. Беше вече към обяд, но наоколо се виждаха малко хора, пък и тези малцина се движеха с неудоволствие, брулени от хапещия вятър на засилващата се буря. Небето над главите им се спускаше все по-ниско и градчето изглеждаше сякаш потънало в сив зимен сън. Бари се погрижи влакът да бъде изтеглен на сигурно място, а Лари грабна пътните им чанти и се отправи без колебание към близката странноприемница, препоръчана им от началника на гарата. Спаркс без затруднения убеди Дойл, че трябва да посетят абатството на епископ Пилфрок.
Магазините бяха затворени, не се виждаха никакви файтони — хората явно очакваха бурята тепърва да се засилва. Наложи се да преминат пеша по моста и да извървят близо миля нагоре по южния склон. От залива нахлуваше гъста морска мъгла, която заедно със снеговалежа правеше видимостта практически нулева. Приведени срещу вятъра те се изкачваха по стръмните извиващи се стълби, загърнали лицата си с шалчетата, за да се спасят от свирепия вихър, който свистеше край тях все по-силно, колкото повече се изкачваха.
Стигнаха в абатство „Горсторп“ и спряха пред относително новата енорийска черква. Вратите й бяха затворени и блокирани от наветите преспи сняг. Прозорците не светеха, вътре не се виждаха никакви признаци на живот. Спаркс хвана тежката желязна халка на масивната врата и я удари три пъти в дървото. Ударите прозвучаха глухо, сякаш погълнати от сипещия се сняг. Спаркс почука отново. Дойл, с почти парализиран от студа мозък, се напрягаше да си спомни кой ден от седмицата е и дали не се пада почивен ден за черквата. Но къде се бяха дянали духовниците?