— Няма никой — съобщи зад гърба им плътен звучен глас.
Обърнаха се и видяха, че зад тях стои двуметров гигант, свил се от студа в дрехите си също като тях, но гологлав — лъвска грива червена коса увенчаваше главата му, а лицето му бе обрамчено от гъста червена брада, покрита със скреж.
— Търсим епископ Пилфрок — обясни Спаркс.
— Няма да го намерите тук, приятели. Тази епархия е изоставена — информира ги непознатият и се приближи към тях. Говореше напевно като ирландец. Лицето му бе широко и приветливо, а грамадните му размери издаваха сила, без да заплашват. — Всички заминаха, трети ден ги няма.
— Дали не са в другото абатство? — попита Дойл.
— В развалините ли? — изненада се мъжът и за да се увери, че е разбрал правилно, се обърна към древното абатство и го посочи с бастуна си — бастунът беше от абанос, с посребрена дръжка. — Та там от петстотин години няма къде да се подслони човек.
— Това епархията на епископ Пилфрок ли е? — поиска да се увери Спаркс.
— Доколкото ми е известно. Не го познавам лично. Аз съм чужденец тук, предполагам, също като вас… или предположенията ми са неправилни?
— Съвсем не. Но защо ми изглеждате познат? — каза Спаркс. — Познаваме ли се отнякъде?
— Вие, джентълмени, от Лондон ли сте?
— Да.
— А имате ли нещо общо с театралната сцена там?
— Повече от нещо общо — отговори Спаркс.
— Може би това обяснява нещата — обясни мъжът и протегна десницата си. — Ейбрахам Стокър, импресарио на Хенри Ървинг и театралната му трупа. За приятели съм Брам.
Хенри Ървинг! „Господи — помисли си Дойл, — колко пъти с часове съм наблюдавал легендарния Ървинг на сцената! Лир, Отело и още колко много други — най-великият артист на своето поколение, а може би и на своята епоха.“ Такава слава обгръщаше този човек, че Дойл се почувства замаян дори само от близостта с някого от неговото обкръжение.
— Но да, разбира се, това обяснява всичко — приятно се изненада Спаркс. — Виждал съм ви много пъти — на премиери и така нататък.
И Спаркс и Дойл също му се представиха.
— Ами мога ли да ви попитам, господа, какво ви води в това забравено от бога място в такъв леденостуден ден?
— А ние можем ли да ви зададем същия въпрос? — попита Спаркс небрежно.
Настана кратка тишина, през която всеки се опитваше да прецени какъв е човекът срещу него. Накрая Стокър реши, че е видял в Спаркс онова, което търси.
— Знам една кръчма — проговори той, — където бихме могли да седнем пред камината и напълно да задоволим взаимното си любопитство.
След половинчасова борба с вилнеещата буря се добраха до „Розата и бодила“ — заведение, построено от дебели греди в самия център на градчето на брега на Еск. Снегът валеше толкова обилно, че почти бе затрупал коритото на реката. Влязоха и си поръчаха големи чаши горещо кафе, щедро подсилено с ирландско уиски, за да се стоплят. Докато идваха насам, бяха водили неангажиращ разговор за нравите, събиранията и разделите на именити артисти, както и за онези, които ако не с талант, бяха известни с други неща. Дойл, за когото повечето от тази информация бе нова, не спря да се чуди на възмутително мелодраматичния живот, който си бяха избрали тези хора. Но щом седнаха пред огъня в камината, в безгрижния до момента разговор настъпи пауза. Малко след това, без да чака нова подкана, Стокър разтревожено започна своя разказ:
— Както ви е много добре известно, мистър Спаркс, светът на театъра е ужасно малък: не можеш да хвърлиш камък на единия му бряг, без вълните да донесат вестта за това на другия. И макар че на нещата, които се разказват, не трябва да се обръща много внимание знаете, че винаги се разправят небивалици за сензационни случки, които дават храна за сплетните — от друга страна, е трудно да задържиш интереса на публиката за цялата вечер на представлението, камо ли да я накараш напрегнато да внимава. Така че хората от театралните кръгове обичат клюката, а понякога тя по-лесно се поглъща, когато е обилно посолена.
Стокър явно не си беше губил времето, прекарано край сцената — разказът му ловко извличаше максимален драматичен ефект от всяка пауза и мимика, така че изложението му беше спонтанно и дотолкова заредено с чувство за значимост на всяка дума, че слушателят неусетно се оставяше в опитните ръце на разказвача. Дойл изпитваше желание да подтикне събеседника им с множество въпроси, но липсата на каквато и да е реакция от страна на Спаркс го накара се въздържи, така че той просто седеше на ръба на стола в напрегнато очакване.