— Добре ли сте? — сети се накрая той.
Тя кимна няколко пъти и беше ясно, че също не може да проговори. И в нейните очи блестяха сълзи.
— Бях загубил надежда, че е възможно да сте останали жива — каза той и най-сетне пусна ръцете й, опитвайки със закъснение да се овладее.
— И аз я бях загубила — проговори най-сетне тя с дрезгав контраалт, — но вие, сър, ми вдъхнахте сила с вашата нежност.
— Ето че сте жива — заключи Дойл. — И сте тук. Това е единственото, което има значение.
Тя вдигна поглед към лицето му и кимна утвърдително. Очите й бяха огромни и изумително морскозелени, веждите й — тъмни и добре оформени, очарователно извиващи се надолу в ъгълчетата.
— Нямате представа колко често съм си мислила за лицето ви — каза тя и плахо протегна ръка, за да го докосне, но миг преди това я отдръпна.
— Как се казвате?
— Айлин.
— Веднага трябва да се скрием от чуждите погледи — прозвуча гласът на Спаркс с неочаквана острота. Някак незабелязано той бе застанал до Дойл. — Ще използваме стаята на Стокър. Ако обичате, мадам.
И Спаркс направи жест към Стокър, който ги чакаше при стълбището. Дойл бе обезпокоен от рязкото обръщение към нея и затова погледна Спаркс със студен поглед, който той отказа да забележи. Дойл последва Айлин, която стигна до Стокър и прие предложената му ръка, преди да започнат да се изкачват по стълбището. Стокър ги отведе до втория етаж. Никой не каза и дума, докато не влязоха в прихлупената потискаща стая на Стокър и не заключиха вратата.
— Моля ви, мадам, седнете — нареди Спаркс, хвана безцеремонно един стол за облегалката и го завъртя в центъра на стаята.
Айлин дари Дойл с измъчен поглед, но седна на стола.
— Виж какво, Джек, мисля, че този тон… — започна Дойл.
— Мълчи! — заповяда Спаркс.
Дойл бе толкова смаян, че не можа да реагира — никога досега Спаркс не се бе държал така безпардонно.
— Или може би трябва да ти припомня, Дойл, че тази жена, работейки за нашите врагове и представяйки се под фалшива самоличност, е изиграла основна роля в това да ти бъде поставен капан и ти едва да не загубиш живота си в него!
— Без да съзнавам какво правя, уверявам ви… — протестира Айлин.
— Благодаря ви, мадам, но когато стане необходимо да се защитавате, ще ви бъде съобщено — сряза я Спаркс.
— Но, Джек…
— Дойл, ще съм ти безкрайно признателен, ако бъдеш така добър да сдържиш съвсем неуместните си пристрастия колкото е необходимо, за да ми дадеш поне малък шанс да измъкна истината от тази авантюристка.
Оскърбена от неподправения му сарказъм, Айлин тихо и безпомощно заплака, поглеждайки към Дойл за защита. Може би противно на очакванията й, тази проява на чувства само засили враждебността на Спаркс.
— Сълзите, мадам, няма да ви помогнат с нищо. Колкото и убедителни да са били при други случаи в миналото ви — а не се съмнявам, че сте способна да ги извикате на помощ, когато се наложи — в този момент те са като дъжд в река. Не се надявайте да ме размекнете. Предателство от мащаба на вашето, независимо от формата, която би могло да приеме, не заслужава презумпцията за невиновност. И аз ще изтръгна истината от вас, мадам, не се заблуждавайте в обратното и изобщо не се залъгвайте, че ще съумеете да се възползвате от добротата на моя партньор!
През цялото това време Спаркс нито за миг не бе изгубил контрол над себе си и благоразумно бе говорил с нормален висок глас, но тишината, която се спусна в стаята, когато той замълча, звънтеше като след оглушителен крясък. Дойл установи, че не може да помръдне, засрамен както от избухването на приятеля си, така и от трудно оспоримата нелицеприятна истина в думите му. Още по-объркващо бе това, че Айлин моментално спря да плаче и седна изправена на стола си, готова да се защитава. Погледът й студено и преценяващо изгледа противника, без сянка на страх или гняв. Тази жена явно беше способна на невероятен самоконтрол.