— Как се казвате, мадам? — вече не така агресивно попита Спаркс, безпогрешно разпознал, че жената вече не се преструва.
— Айлин Темпъл. — Гласът й не потрепваше, в него имаше гордост и дори се долавяше намек за вече не така добре скривано предизвикателство.
— Мистър Стокър — продължи Спаркс, без да поглежда към него, — правилно ли съм ви разбрал, че след като сте говорили с местната перачка, вие сте проследили мис Темпъл дотук и снощи сте я открили?
— Точно така — потвърди Стокър.
— Мис Темпъл, в продължение на колко време сте работили за бившата Манчестърска театрална трупа?
— Две години.
— Миналия октомври, докато давахте представления в Лондон, обърна ли се към вас някой от колегите ви, за да ви предложи да участвате в частно представление на Чешир стрийт 13 на втория ден на Коледа?
— Сами Фулгрейв. Той и жена му Ема бяха на изпитателен срок в трупата. Тя беше бременна… не се съмнявам, че са изпитвали отчаяна нужда от пари.
— Значи те ви представиха на мъжа, направил им въпросното предложение — нисък, мургав, с чужд акцент — а той го е направил и на вас.
Мургавият от сеанса, досети се Дойл. Същият, когото успя да простреля в крака.
— Точно така — потвърди Айлин.
— В какво по-конкретно се състоеше предложението му?
— Възнаграждението бе сто фунта, половината от които той ни изплати веднага. Между другото, акцентът му беше австрийски.
— След това с ваша помощ той нае и последния артист, нали?
— Денис Кълън. Той трябваше да играе ролята на брат ми…
— И без съмнение също е имал сериозни финансови проблеми — заключи Спаркс, без дори да се опитва да скрие сарказма в гласа си. — И какво поиска от вас този човек?
— Трябваше да вземем участие в частно представление за един негов богат приятел, който се интересувал от спиритизъм. Спомена, че група приятели на този човек искали да си направят шега с него — съвсем невинна, разбира се.
— Каква шега?
— Каза ни, че този човек — добър техен приятел — бил заклет неверник по въпросите на спиритизма. Идеята била да бъде поканен на сеанс, който той трябвало на всяка цена да възприеме като истински, и да бъде изплашен, като се използват всички възможности за сценични ефекти. Това щяло да стане в частен дом, а за да бъде всичко максимално правдоподобно, решили да поканят професионални артисти — хора, които той не би могъл да познава и чието поведение щяло да бъде напълно естествено.
— И нищо ли в това предложение не събуди вашите подозрения?
— Обсъдихме го помежду си. Честно казано, стори ни се напълно безобидно. Нищо в онзи, който се бе свързал с нас, не говореше за противното, а и всички имахме нужда от парите.
Тя погледна Дойл и както му се стори, засрамено отмести очи.
— Какво поиска той от вас впоследствие?
— В началото нищо. Уговорихме се да се върнем в Лондон в деня преди Коледа за още една среща. На нея той ни заведе на Чешир стрийт и ни показа стаята, в която щеше да се състои сеансът. Каза на всеки от нас какъв ще бъде, разказа ни с няколко думи за хората, в които трябваше да се превъплътим, и ни помоли сами да намерим подходящи костюми. Тогава двамата с Денис разбрахме, че ще играем брат и сестра.
— Чували ли сте някога името лейди Керълайн Никълсън?
— Не.
— А виждали ли сте някога тази жена? — И Спаркс й показа снимката, направена на входа на офиса на „Ратборн и синове“.
— Не — отговори тя след кратко разглеждане. — Това ли е лейди Никълсън?
— Така смятам — потвърди Спаркс. — Вие сте по-млада от нея. Вероятно сте използвали грим онази вечер, за да изглеждате по-стара.
Тя кимна.
— Предполагам, че сте били специално избрана от някой, който ви е видял по време на лондонските ви представления през октомври и ви е набелязал за тази работа поради приликата ви с лейди Никълсън. Другите са били само пълнеж, защото ключът за техния план сте били вие.
— И защо са всички тези главоболия? — попита Стокър.
— Трябвало е да се вземат мерки срещу възможността нашият приятел Дойл да е виждал истинската лейди Никълсън. Уверявам ви, че човекът, стоящ в основата на тази операция, е способен да разработи планове, обръщайки внимание на далеч по-дребни детайли, отколкото тези.
— Добре, но какъв е замисълът? — настояваше да разбере Стокър, който започваше да се обърква все повече и повече.
— Убийството на доктор Дойл — простичко отговори Спаркс.