Стокър се отдръпна в стола си. Айлин отново се обърна, за да погледне Дойл. Той видя по лицето й да преминава сянка на възмущение. Започваше да се възхищава на силата на духа й.
— Бяхте ли представени на медиума преди нощта на сеанса? — продължи разпита си Спаркс.
— Не, предполагахме, че това ще е друг артист. Той спомена, че сам щял да вземе участие в представлението. Онази нощ носеше доста грим. Вие го описахте като мургав, но всъщност той беше доста блед.
— Отново старият ни приятел професор Вамберг, Дойл — обърна се Спаркс за миг към Дойл.
— Наистина ли? — попита Дойл, благодарен да чуе една приятелска дума от Спаркс. — Е, не би могъл да кажеш, че сме му останали длъжници.
— Да. Следващия път, когато го видим, професорът забележимо ще накуцва.
Дойл почувства по тялото му да минава вълна на задоволство — спомни си как гръмна с револвера и неистовите викове на ранения.
— Какво ви каза този мъж да направите в нощта на сеанса?
— Нареди ни да влезем в ролите си още при пристигането отвън, защото не било изключено приятелят му да види някой от нас на улицата. Срещнахме се на няколко преки от дома. Взеха ни с карета и ни откараха до къщата с нея. Ролята на нашия кочияш Тим се играеше от някакъв непознат.
— Как му беше името?
— Нали ви казах, не го познавахме, а и той не прояви желание да разговаря с нас. Чух само, че онзи, който според вас бил професор, преди да тръгне отделно за сеанса, го нарече Аликзандър.
„Мили боже, та това е бил той!?“ — стрелна се през главата на Дойл. Кочияшът, с когото бе разговарял точно пред Чешир стрийт 13, е бил Аликзандър Спаркс и той бе стоял на такова разстояние от него, на колкото сега се намираше от брат му. Почувства как потръпва. Колко пълно се бе превъплътил в ролята си Аликзандър.
— Мис Темпъл, ще спра вниманието ви на нещата, които сте видели по време на сеанса — намеси се Дойл. — Демонстрирани ли ви бяха някои от ефектите предварително?
Айлин кимна утвърдително.
— Имаха едно от онези неща… как го наричат?… латерна магика, зад завесата. С него може да се прожектира образ във въздуха…
— Образът на момченцето — уточни Дойл.
— Не съвсем ясен заради пушека, благодарение на който изглеждаше, че се движи, но от друга страна, не можеше да се разбере откъде се появява. На тавана бяха окачени жици, на които висяха тръбите и главата на ужасния звяр…
— Видяхте ли всичко това преди сеанса?
— Не, но какво друго би могло да бъде? — отговори тя и го погледна за потвърждение.
Несигурен дали може да й го даде, Дойл все пак кимна.
— Какви инструкции ви бяха дадени по отношение на поведението ви спрямо доктор Дойл? Казаха ли ви името му? — попита Спаркс.
— Не. На мен ми бе казано само, че е лекар и че жената, която играя, му е изпратила бележка за помощ; че синът ми е бил отвлечен, аз неохотно съм се обърнала към медиума и понеже не съм била съвсем сигурна какви са намеренията й, съм помолила доктора да се срещнем в дома… — Тя се обърна към Дойл: — Само че когато пристигнахте… не знам как и защо, но аз веднага почувствах, че има нещо нередно, че историите, които ни бяха разказани, не са истина… прочетох това върху лицето ви. Другите се придържаха към сценария, не знам дали бяха забелязали нещо. Исках да ви кажа, но когато започнахме, всичко изведнъж стана толкова завладяващо…
— Вярвахте ли, че онова, което виждате, е истина? — попита Дойл.
— Как бих могла да разбера… да, знам на какво сме способни на сцената, но… — Тя неволно потръпна и се обхвана с ръце. — Имаше нещо отвратително в докосването на онази жена. Нещо… нечисто. А когато в огледалото се появи онова създание и започна да говори с онзи ужасен глас… почувствах, че полудявам.
— И аз — потвърди Дойл.
— И тогава дойде атаката — напомни Спаркс.
— Атаката трябваше да бъде част от веселбата — бяхме я репетирали. Всички трябваше да станем жертва на нападателите, което би трябвало да ви потресе, а тогава ние щяхме да скочим и добре да се посмеем за ваша сметка. Но когато онези мъже нахлуха в стаята… те изобщо не бяха хората, с които бяхме репетирали. Чух удара, който повали Денис, видях погледа в очите му, когато падаше…
Гласът й пресекна. Тя сложи ръка на челото си, сведе поглед и с невероятно усилие на волята овладя емоциите си.
— … и разбрах, че е мъртъв и че възнамеряват да убият и вас, доктор Дойл — че такова е било намерението им от самото начало. Не знам как, но в този миг ми дойде идеята да се помоля в мислите си за вас, да поискам да вземат моя живот като възмездие за ролята, която бях изиграла — моя живот вместо вашия. Тогава почувствах опрян на гърлото ми нож, видях кръвта, която шуртеше в краката ми, и нямах никакви основания да се усъмня дали е моята, да си представя, че не са ме убили. Паднах… после, мисля, съм припаднала, защото следващите няколко момента ми се губят…