— Да, мисля, че имам. Само за момент… Ето. — Дойл затършува из джобовете си, намери кибрит и запали цигарата й. За да скрие треперенето си — резултат единствено от това, че се намираха сами в стаята — тя обхвана ръката му с шепи, когато той доближи клечката.
— Наистина ли допускате, че ще ни нападнат при толкова много хора наоколо? — попита го тя с фамилиарност, която не бе чувал в гласа й преди.
— О, това е напълно възможно… да, искам да кажа, че е съвсем… — Защо изведнъж английският му се струваше така лишен от подходящи думи?
— Седнете. Изглеждате страшно изморен. — Тя кръстоса крака и издуха струя дим във въздуха.
— Така ли? Благодаря, май наистина съм… Ще се възползвам — изрази се Дойл официално и се огледа къде да седне. Накрая взе един стол с права облегалка от другия край на стаята, премести го до прозорците, взе и двуцевката, седна и се опита да изглежда решен на всичко.
— Изглеждате като човек, който знае да стреля — отбеляза с едва доловима усмивка тя след кратко наблюдение.
— Искрено се надявам да не ми се налага да го демонстрирам в непосредствена близост до вас. — Той усети, че се изчервява. Изчервява!
— Аз пък нямам ни най-малко съмнение, че ако се наложи, ще бъда силно впечатлена.
Дойл кимна и се усмихна като механична играчка. Кой знае защо беше му трудно да я погледне. „Дали не се подиграва с мен? — запита се той. — Сигурно, след като съм такъв дървен як.“
— С много жени ли се занимавате, доктор Дойл? — попита тя с все същата усмивка на Джоконда.
— Не ви разбирам…
— В лекарската си практика. Много пациентки ли имате?
— О… О, да. Искам да кажа… намират се. Поне половината… Половината от всички… — Половината от осем, което беше най-голямата бройка, до която бе стигал. Бройка, сега превърнала се в нула. Пациентки, нито една от които не бе под петдесетте, не притежаваше нито лебедова шия, нито кожа с нежността на розови листчета и…
— Женен ли сте? — неочаквано попита тя.
— Не. А вие?
Тя леко се засмя. Смехът й извика в съзнанието му образа на подрънкващи кристални чаши по време на бляскав обяд.
— Не, не съм омъжена.
Дойл съсредоточено кимна, погледна двуцевката в ръцете си и с върховна концентрация избърса въображаемо петънце от цевта й.
— Така и не ви благодарих като хората — каза тя малко по-сериозно.
— Не е необходимо — махна той с ръка.
— И все пак. Дължа ви живота си. На вас и на мистър Спаркс.
— Няма никакви причини да се чувствате задължена и в най-малка степен, мис Темпъл. Ако подобна възможност ми се удаде отново, аз с удоволствие ще сторя същото, и дори много повече — каза той с неочакван прилив на смелост. Този път задържа погледа й, докато тя не отмести своя.
Тя се огледа къде да загаси цигарата си. На нощното шкафче нямаше пепелник. Дойл потърси и след като не откри, взе опаковката от бисквитите и й я поднесе през масата. Пръстите им леко се докоснаха и през тях преминава електричество: поне той вярваше, че не си въобразява.
— Искам да ви помогна — каза тя тихо с леко пресипнал глас. — Колкото мога. Трябва да убедите в това мистър Спаркс. Разбирате ли, аз чувствам известна отговорност.
— Действали сте, тласкани от нужда. От неотложна материална нужда. Не сте знаели какво е щяло да се случи. Не е имало начин да знаете.
Тя загаси цигарата и вдигна поглед. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.
— Както и да е — заяви тя. — Моля ви, убедете го в искреността ми. Може би ще се намери начин да помогна. Аз съм много изобретателна.
— О, в това нямам ни най-малко съмнение.
Езикът й облиза малко парченце тютюн от долната й устна. Погледите им се срещнаха и нейният в никакъв случай не бе обезкуражаващ. Дойл почувства нещо в гърдите му да се свива, сякаш се бе озовал в силно гравитационно поле. „Красотата е обещание за щастие“ — кой знае защо изникна в съзнанието му. Дори не си спомни откъде знае тази фраза. Неочаквано осъзна, че се е навел за целувка, но в коридора отекнаха стъпките на няколко души, приближаващи към стаята. Последва едно-единствено остро почукване и влезе Спаркс. Дойл бързо се дръпна и остави кутията. Бари и Лари заеха позиция от двете страни на вратата.
— Разгледах другата странноприемница. Трябва незабавно да се преместим в нея — отсече Спаркс. — Тя е много по-солидна като постройка и ще можем много по-ефикасно да се отбраняваме там през нощта.
— Надявам се, че няма да организирате защитата, изхождайки от презумпцията, че не съм годна за нищо — намеси се Айлин и енергично стана от леглото, — защото аз съм напълно в състояние да се отбранявам сама поне колкото всеки друг мъж, ако не и по-добре.