— Само един — принц Албърт…
— Младият Еди? — ужаси се Стокър.
— Лично. Чакаше го карета, която веднага го откара на югоизток.
— Вероятно си спомняте, че сър Найджъл Гъл — бивш лекар на принца — е в списъка на Седмината? — обърна внимание Спаркс на Стокър.
— Но защо е тук? Да не планират да го убият? — попита Стокър.
— Да-да, ще прахосват куршумите — промърмори Айлин.
— Познавате ли принца лично, мис Темпъл? — поиска да разбере Спаркс.
— Ще си призная, че го познавам — отговори тя и сви нова цигара. — Прекарах една вечер миналата година в компанията на Еди след представление на „Дванайсета нощ“ в Бристол.
— Човек трудно би го упрекнал в липса на вкус — галантно подметка Бари.
— Този човек е изобщо без мозък — каза Айлин. — Налей му пинта пиво и от него ще изникнат повече ръце, отколкото са пипалата на октопода…
— Благодаря ви за интересната информация — обади се Спаркс.
— Няма защо — отвърна Айлин и вдигна готовата цигара. Бари и Лари се втурнаха да я запалят, преди още Дойл да бе извадил кибрита си.
— Лари, би ли споделил с нас какво научи днес? — Спаркс не се опитваше да скрие неудоволствието си и приличаше на сърдит директор на училище.
— Веднага, сър. — Лари изгаси клечката си, виждайки, че Бари го е изпреварил. — Абатство „Горсторп“ е изоставено по най-мистериозен начин и там от три дни никой не се е появявал, както мистър Стокър вече е успял да установи. Как тогава да намерим Негово Преосвещенство епископ Пилфрок? Чрез бакалина и неговата стока, разбира се — това е нещото, без което никой не може. Прекарах следобеда в разговори с разносвачите из местните магазини — е, може да не съм Бари, но мога да се оправя — и постепенно разширявайки кръга на разпитванията, накрая разбрах, че епископът се е оттеглил в усамотение в едно райско кътче на брега, където — ако се съди по поръчаните и занесени там количества провизии — се готви да изиграе ролята на гостоприемен домакин пред голям брой гости.
— Имението на епископа ли имаш предвид? — уточни Дойл.
— Не, това на сър Джон Чандрос — каза Спаркс.
— Правилно, сър, и по една случайност на територията на имението се намира и фабрика, която произвежда…
— Бисквитите „На мама“ — досети се Дойл.
— Вашата досетливост ме изумява, сър — скромно отбеляза Лари.
— Как се казва имението? — поинтересува се Дойл.
— Рейвънскар.
— И се намира в югоизточна посока оттук, от другата страна на древните руини?
— За втори път улучвате право в целта — съгласи се Лари.
— Там, където най-вероятно е откаран и принц Еди направо от гарата — допълни Спаркс. — А в непосредствено съседство с Рейвънскар се намира земята, която генерал Дръмънд е закупил от лейди Никълсън.
— Трябва незабавно да тръгнем натам, Джек — настоя Дойл.
— Това е работа за утре — отговори Спаркс, загледан през прозореца към стелещата се снежна пелена. — А тази нощ ще посетим руините на абатството.
— Не говорите сериозно… В това време? — изненада се Стокър.
— Вашето присъствие не е наложително, мистър Стокър — отговори Спаркс и взе ловджийската пушка. — Но ще взема назаем пушката ви.
През цялото това време Бари бе разглеждал Айлин, която невъзмутимо пушеше.
— Виждали сме се някъде, нали? — заключи той накрая с уверена усмивка.
Айлин го погледна развеселено и повдигна вежда. „Може и да казва истината“ — помисли си Дойл.
Въоръжени с фенери, двуцевката, един револвер и пет чифта снегоходки, взети от странноприемницата, Спаркс, Дойл, братята и Айлин — Стокър бе решил да прояви благоразумие — се отправиха в тъмнината на нощта към руините на абатството Уитби. Силата на бурята беше отминала, вятърът бе стихнал, снегът падаше вече по-полека; снежната покривка на места стигаше до колене. Плътни облаци скриваха луната. От комините на сгушените къщурки, край които минаваха, се издигаше дим, пердетата бяха дръпнати и почти никаква светлина не пробиваше навън през едва различимите прозорци. Тишината на нощта се нарушаваше единствено от скърцането на прясно навалелия сняг под краката им и от тежкото им дишане. Самото ориентиране беше трудно — петимата се чувстваха като херметически затворени в звуконепроницаема бяла сфера.
Изкачването по хълма изискваше търпение и издръжливост. Водеше Спаркс и често поглеждаше компаса, за да поддържа точния курс към зъберите отляво. Бари и Лари бяха в ариергарда с два фенера, а Дойл и Айлин вървяха по средата. Тя беше облечена в панталони, ботуши и палто, взети назаем от гардероба на Спаркс. Крачеше с широки равномерни крачки и като че ли изкачването я затрудняваше по-малко от Дойл, който с облекчение посрещаше всяко спиране на Спаркс, за да си поемат дъх.