— И какво е това? — попита Лари.
— Ковчег е, не виждаш ли? — каза Бари.
Дойл се сети за историята на стария моряк, разказана им от Стокър, и за товара, който бил свален през нощта от кораба.
— Пироните, с които е бил закован капакът, са извадени — отбеляза Спаркс и клекна с единия фенер.
— Не бяха ли разтоварените ковчези два според стареца? — напомни Дойл.
— Да — отговори Спаркс, оглеждайки дървото.
— И какво има в това проклето нещо? — поинтересува се Айлин.
— Има само един начин да разберем, нали така, мис Темпъл? — И Спаркс посегна към капака.
В мига, в който ръката му го докосна, вледеняващ кръвта вой се разнесе някъде край сградата. Нямаше никакво съмнение, че е вой на вълк, макар да бе по-нисък и по-гърлен от всеки вълчи вой, който Дойл беше чувал. Замръзнали, всички изчакаха воят да заглъхне.
— Идваше отблизо — прошепна Дойл.
— Съвсем — съгласи се Спаркс.
В отговор на първия се разнесе втори вой от другата страна на абатството. След това трети — този път в далечината.
— Вълци? — попита Бари.
— Е, на мен поне не ми звучат като спаниели — насмешливо отвърна Айлин.
— Обърнете се много бавно с лице към помещението — нареди Спаркс.
— Няма нужда да е бавно, шефе — каза Лари, който вече гледаше в посоката, от която бяха дошли, и сочеше към центъра на катедралата.
Ослепителен сноп сини искри се въртеше в еластичен кръг на две-три педи над някаква неподвижна точка. Периферията му плавно се разширяваше, първо хоризонтално, после вертикално, докато накрая обхвана каменните редици на черковните пейки. Във въздуха се разнесе сухото пращане на зловредна енергия. Дойл почувства космите на тила му да настръхват.
— Какво, по дяволите… — прошепна Айлин.
Сред избледняващите сини искри нещо се материализираше: пет полупрозрачни закачулени фигури бяха коленичили в молитва… но коленете им висяха на педя от пода, сякаш бяха подпрени на невидим и нематериален перваз. В стаята изведнъж се разнесе приглушен хор от тихи гласове, идващи неизвестно откъде. Думите бяха неразбираеми, но звучаха остро, песнопението проникваше дълбоко в ушите на слушателя, за да нанесе тежък, разтърсващ удар върху подредбата на съзнанието му.
— Латински — отбеляза Спаркс, вслушвайки се внимателно.
— Призрак ли е това? — чу Дойл собствения си глас.
— И то повече от един, шефе — прекръсти се Лари.
— Я виж, това май са монахините — обади се и Бари, който не изглеждаше притеснен от гледката.
И наистина, във фигурите имаше нещо повече женско, отколкото монашеско, а и дразнещо високите им гласове, които сякаш обикаляха около тях, не правеха нищо, за да разсеят подобно впечатление.
Айлин сграбчи фенера на Лари, безстрашно слезе от олтара и се насочи право към привиденията.
— Мис Темпъл… — позволи си да възрази Дойл.
— Добре, дами, стига празни приказки — каза тя със силен, уверен глас. — Вечерята приключи, бягайте сега оттук, връщайте се в ада, там, откъдето сте дошли.
— Бари — изрече като заповед Спаркс.
Бари веднага скочи след нея. Лари извади ножовете си и се отмести вдясно, а Спаркс се прицели с двуцевката.
— Изчезнете, глупави духове, разпръснете се или ще ни ядосате много…
Призрачните гласове изведнъж замлъкнаха. Айлин спря на няколко крачки от молещите се привидения.
— Точно така — одобрително каза тя. — А сега, момичета, бегом оттук. Хайде, бързичко.
Фигурите свалиха ръцете си. Бари бавно се приближаваше зад Айлин и вече беше почти до нея.
— Мис Темпъл — високо и ясно изрече Спаркс, — моля ви, изместете се от центъра на помещението.
— В театъра непрекъснато се натъкваме на духове… — каза тя.
— Направете каквото ви казвам… веднага!
Но тя се обърна към Спаркс, за да възрази.
— Нима нищо страшно, това са напълно безвредни…
Действайки в пълен синхрон, привиденията отметнаха качулките си назад, разкривайки под тях отвратително обезобразени плешиви глави, в чиито наглед човешки черти имаше нещо от хищна птица. Те издадоха остър, парализиращ писък и излетяха във въздуха над Айлин, готови да нанесат удар. В същия миг два огромни вълка се втурнаха в църквата от двете страни и с кръвожадно ръмжене се насочиха право към Айлин. Бари се хвърли напред и я събори на пода, точно когато вълците скочиха, за да нападнат. Спаркс стреля с двуцевката едновременно с двете цеви и улучи предното от двете животни. Куршумите го отхвърлиха назад, тялото му тежко падна на земята и остана да лежи неподвижно, разкъсано и кървящо. Лари хвърли ножовете си. Вторият вълк бе скочил върху Бари, но в мига, преди да го повали на земята, изквича. Ножовете се бяха забили в шията и гърдите му. Но в звяра бе останала достатъчно сила, за да захапе Бари. Той вдигна ръка, за да се запази, и хищникът щракна със зъби. Бари се приближи, извади единия нож и го заби решително във врата му, точно зад черепа. През тялото на животното премина тръпка и то се свлече мъртво на пода.