— Не ставай! — извика Спаркс.
Но Айлин вече беше скочила на крака. Сграбчи единия фенер и го запрати към фантомите, кръжащи над нея. Фенерът срещна преграда, разби се и избухна. Образите се сгърчиха и изчезнаха сред дъжд от сребърни искри и червен дим.
— Мразя монахините! — изкрещя Айлин.
Дойл чу ниско изръмжаване зад себе си и бавно се обърна. До сандъка стоеше трети вълк — само на две крачки зад Спаркс, чийто гръб бе абсолютно незащитен.
— Джек… — започна Дойл.
— Пушката ми е празна — тихо отговори Спаркс, без да помръдва. — Къде ти е револверът?
— Трябва да го извадя.
— Хайде, ако обичаш.
Дойл разкопча палтото си и предпазливо мушна ръка под него. Вълкът местеше интелигентните си зли очи от Дойл към Спаркс и обратно. Беше определено най-големият от трите: висок като теле и тежък поне седемдесет килограма. Все така бавно Дойл извади револвера, но вместо да ги нападне, вълкът направи две крачки и описвайки висока дъга, изскочи през единия от зеещите над олтара прозорци. Дойл стреля напосоки и изтича след него. Погледна през прозореца и видя, че до земята има поне шест метра. Извади навън ръката си с фенера, но звярът вече беше изчезнал.
Айлин и Лари преглеждаха ухапаната ръка на Бари.
— Не е много страшно, старче, нали? — попита Лари.
— Палтото ми помогна — отговори Бари, като сгъваше и разгъваше пръсти, за да се увери, че им няма нищо.
— Духове, моля ви се! — възмути се Айлин със спокойната практичност на опитна медицинска сестра.
— Е, виждал съм и по-лоши неща — стоически отговори Бари.
— Мразя монахините — повтори Айлин. — Винаги съм ги мразила.
— Ама тези вълци май са си напълно реални! — Лари срита единия труп, наведе се и изтегли ножовете си.
— Как е, Бари? — попита Спаркс, докато презареждаше пушката с патрони от джоба си.
— Дребна работа — успокои го Бари, показвайки на ангела, който преглеждаше раните на ръката му, всичките си зъби в усмивка.
Сърцето на Дойл вече се бе успокоило до нормалния си ритъм, но внезапно пак подскочи — той погледна през прозореца и викна:
— Джек, я виж.
Спаркс дойде при него. Далеко на юг се виждаше редица светлинки, които се приближаваха към тях, без да нарушават реда си.
— Факли — констатира Дойл.
— Идват за нещо. Може би за нас. А може би за онова. — Спаркс посочи към сандъка зад гърбовете им. — Не ги изпускай от поглед.
Дойл прецени, че факлите все още са на около миля от абатството. Спаркс отиде при сандъка, клекна да разгледа пръстта, върху която беше поставен, разтри я между пръстите си и я помириса. После отвори капака. Не издаде нито звук, но когато Дойл отново се обърна, видя на лицето му смес от отвращение и изненада.
— Какво има, Джек?
— Игрички — мрачно прошепна Спаркс. — Играе си на игрички.
Дойл отиде при сандъка и погледна. Вътре имаше труп, от който бяха останали предимно кости, разпръснати сред изгнили дрехи и слепени късчета обгоряла плът и коса. Скелетът държеше в ръцете си снимка в позлатена рамка и в позата му имаше пародия на обич към ценното притежание. Снимката изобразяваше женени мъж и жена, явно аристократи.
— Какво е това? — недоумяващо попита Дойл.
— Родителите ми — отговори Спаркс и кимна към фотографията. — Това, което виждаш, са моите родители.
— Мили боже!
— А това тук е тялото на баща ми.
Възмущението, което се надигна в Дойл, бе толкова силно, че за момент той загуби дар слово. Всякакви остатъчни съмнения, които бе имал по отношение чудовищността на Аликзандър и относителната невинност на Джек, изчезнаха напълно и завинаги.
— Бездушен изверг! — възкликна той.
Спаркс тежко пое въздух няколко пъти и сви юмруци, опитвайки се да овладее бушуващите в него чувства. Дойл се върна при прозореца и видя, че светлинките се бяха приближили значително. Бяха шест на брой и по снега зад тях се придвижиха тъмни фигури. Много фигури. Намираха се само на четвърт миля и бързо скъсяваха разстоянието, което ги разделяше.