— Бързо!
Дойл и Айлин събраха снегоходките и изскочиха по петите му. Той пусна капака с изпъкналата му страна върху склона на хълма и го задържа с крак.
— Качвай се пръв, Дойл. Хващай се за дръжките и се дръж както никога в живота си!
Основната част от преследвачите им изхвръкна от абатството и се втурна към тях. Предвождаше ги фигура, облечена изцяло в черно. Дойл пъхна револвера в джоба си и скочи в капака. Спаркс грабна Айлин през кръста, хвърли я в центъра на капака и сам скочи зад нея, използвайки тежестта си, за да се оттласне надолу. Те се плъзнаха напред и бързо набраха скорост по склона. Две от качулките се хвърлиха по следите на импровизираната шейна и една от тях дори прекара нокти през гърба на Спаркс, но бегълците все пак успяха да се измъкнат. Шейната се носеше стремглаво надолу. Тъмнината ги обгръщаше. Всяка неравност ги изхвърляше нагоре, за да се приземят миг по-късно и да продължат спускането си, което никой не би могъл да спре.
— Можеш ли да управляваш? — извика Спаркс.
— Май не — отговори му Дойл, който полагаше неимоверни усилия само и само да се задържи вътре. Някъде в дълбините на съзнанието му се мярна тревожният образ на скалистия морски бряг и неизвестното разстояние, на което се намираха от него.
— А виждаш ли нещо? — попита Айлин.
— Малко!
Буквално в следващата секунда пред него се материализираха две трескаво размахващи ръце фигури, които стояха на пътя им, затънали до кръста в снега. Миг преди шейната да се изравни с тях, Дойл си помисли, че това може да са Бари и Лари, но после различи качулките и оръжията в ръцете им. Дойл наклони тялото си надясно и капакът послушно се насочи натам — малко, но напълно достатъчно, за да помете качулките като кегли, да ги подхвърли във въздуха и да ги запрати надолу по склона. Силата на удара замая Дойл, промени посоката и леко намали скоростта им. Той отвори уста да си поеме дъх, опитвайки се да съобрази къде се намират, и в този момент почувства някакво поднасяне и видя, че снежната пелена вдясно от тях свършва, за да отстъпи пред черна празнота.
— Скалите! — изкрещя Спаркс.
Дойл хвърли цялата си тежест наляво. Спаркс измъкна десния си крак, за да се оттласне с него от края на бездната, но кракът му увисна в празното пространство. Тримата изплашено извикаха — шейната се понесе по самия ръб на откоса, застърга по камъните и оголените корени. Едва сега грубият опит на Дойл за промяна на курса оказа влиянието си и те се отклониха в обратна посока, политайки отново по по-плътен сняг. Някъде отляво се виждаха неясните очертания на новото абатство, но на Дойл му трябваше повече от момент за да съобрази, че многобройните сиви фигури, изникващи безразборно пред тях, не са нищо друго, а надгробните плочи. Разбра, че се носят право към гробището.
— Плочите! — изкрещя Дойл.
Съумя да избегне първите им посрещачи, но когато навлязоха по-навътре, концентрацията на гробове се увеличи, а и самите плочи станаха по-внушителни. Нямаше никакъв начин да спрат, а масивният мавзолей, чийто силует израстваше буквално пред очите им, не им оставяше никакво място за маневри. В невъзможност да стори каквото и да било друго, Дойл стисна дръжките на капака, дръпна ги силно и завъртя шейната странично. Тя се плъзна, удари се в някаква издатина и тримата излетяха към небето. Капакът под тях се разцепи на две. Дойл падна в снега. Продължаваше да стиска отчупените дръжки в ръцете си. Айлин и Спаркс бяха излетели още по-високо и от него и се бяха приземили кой знае къде.
Дойл остана без да помръдва, опитвайки да дойде на себе си. Не беше в състояние да пусне дръжките — пръстите му се бяха вкочанили около тях — но пък можеше да помръдне всяка останала част от тялото си. Беше паднал в дълбока пряспа и изобщо не се бе наранил.
— Джек? — неуверено извика той в тъмнината. Чу в отговор нещо, което му се строи като ридание. Айлин ли беше това? — Добре ли сте?
Едва сега разбра, че Айлин се смееше. Тя изпълзя от една съседна пряспа, покрита от глава до пети със сняг, и заразително се разсмя. Чу и Спаркс да се смее — приятелят му се появи иззад мавзолея, който бе станал причина за катастрофата. Гледаха се и се превиваха надве от смях. Джек прегърна една надгробна плоча и просто не можеше да се овладее. Айлин падна обратно в снега и зарита. Това бе реакция на скорошния ужас, който бяха изживели, и при тези обстоятелства тя просто не можеше да бъде друга. Дойл почувства как сам започва неудържимо да се хили и не след дълго се смееше наравно с тях.