— Мислех, че това ще ни бъде краят — задъхано обясни той.
— Аз пък си го помислих поне четири пъти — призна си Айлин.
Цялото тяло на Дойл се тресеше. Двамата залитнаха един към друг, прегърнаха се през раменете и оставиха пречистващата сила на смеха да свърши работата си. Едва дишаха. И точно когато започнаха да се поуспокояват, Дойл видя дръжките на капака, с които още не се бе разделил, и всичко започна отначало.
— Джонатан Спаркс!
Думите се спуснаха по склоновете някъде отгоре. Гласът бе странно шипящ, но в същото време звучен и богат — беше глас, който би могъл да среже стъкло както нож би минал през масло. Нямаше гняв в него, но се долавяше насмешлива нотка без никакво разочарование, че са успели да избягат, дори задоволство, че всичко се е развило по предначертания план.
— Той ли е това? — попита Дойл.
Спаркс кимна утвърдително, загледан нагоре по склона.
— Слушай!
Настъпи напрегната тишина.
След това се разнесе сърцераздирателен писък, издигна се до невъзможно кресчендо и заглъхна в отвратително хълцане.
— О, боже! Това са братята! — прошепна Айлин.
Прозвуча нов писък, още по-болезнен от предишния.
Същият глас ли бе това?
— Мръсник! — извика Дойл и направи крачка напред. — Мръсник!
Спаркс сложи ръка на раменете му. Беше стиснал здраво челюсти, но гласът му бе равен и спокоен.
— Точно това иска той от нас!
Писъкът рязко заглъхна. Но тишината бе още по-тревожна.
— Трябва да тръгваме — обади се Спаркс. — Могат да решат, че има смисъл да ни преследват.
— Не можеш да ги оставиш просто така… — възрази Айлин.
— Те са войници — простичко отговори Спаркс и прибра снегоходките си.
— Но той ги убива…
— Не можем да сме сигурни, че са те. Дори и да са, какво искаш да направим? Да се отречем от живота си? Това ще бъде истинска лудост!
— И все пак, Джек, те ти бяха верни… — започна Дойл, опитвайки се да смекчи остротата на спора.
— Те знаеха какви са рисковете. — Спаркс не искаше да разговаря повече на тази тема. Обърна се и тръгна сам.
— В теб тече кръвта на брат ти, Джек Спаркс — високо каза зад гърба му Айлин.
Спаркс спря за миг, напрегна се, но не се обърна. След малко пак продължи.
Айлин избърса сълзите от очите си.
— Той е прав — тихо каза Дойл.
— И аз съм права — отговори му тя.
Двамата нахлузиха снегоходките си и закрачиха през гробището след него. През целия път до странноприемницата никой повече не проговори.
На вратата на Стокър ги чакаше забодена бележка. Спаркс я дръпна и я прочете.
— Стокър е наел файтон и е отпътувал за Лондон — обясни той. — Пише, че трябвало да мисли и за семейството си.
— Не бихме могли да го обвиняваме за това — каза Дойл.
— Прехвърлил е стаята на наше име. — Спаркс сложи бележката в джоба си и отвори вратата.
Айлин влезе. Дойл погледна часовника си: беше два и половина след полунощ.
— Извинете ни за момент, мис Темпъл — обърна се към нея Спаркс, спря Дойл на прага, дръпна го обратно в коридора и затвори вратата. — Остани с нея. Ако не се върна до разсъмване, опитайте да се доберете до Лондон.
— А ти къде…
— Те може би са доволни от онова, което направиха тази нощ, но за всеки случай зареди револвера си и го дръж под възглавницата — продължи Спаркс и тръгна по коридора.
— Джек, какво смяташ да правиш?
Но Спаркс му махна с ръка, без да се обръща, и бързо слезе по стълбището. Дойл погледна вратата и леко я открехна. Айлин лежеше на леглото върху завивките, с гръб към него. Той понечи да затвори вратата…
— Не си отивай — каза тя, без да се обръща.
— Трябва да си починеш.
— Едва ли ще мога.
— Имаш нужда от почивка…
— За бога, спри най-сетне да се държиш като доктор! — Тя се обърна с лице към него. — Аз специално не бих желала да прекарам последната си нощ на земята сама, а ти?
— Какво те кара да мислиш, че…
— Влез вътре и затвори, ако обичаш. Още по-ясна ли трябва да бъда?
Дойл се подчини, но остана възможно по-далече от нея, непосредствено до вратата. Тя го изгледа с кисела физиономия, поклати леко глава, седна в леглото и се погледна в огледалото на нощното шкафче. Косата й бе объркана, а кожата й — зачервена от вятъра.