— Трябва да призная, че намирам срещата ни за доста странна, доктор Дойл. Имам чувството, че отдавна ви познавам — продължи Аликзандър и не можеше да се отрече, че в думите му имаше известна доза чар. — Имате ли и вие такова впечатление?
— Срещали сме се преди.
— Макар и без да се познаваме — кимна леко Аликзандър. Първият ход беше направен.
Дойл хвърли небрежен поглед из двора. Единственият път за бягство бе вратата, останала отворена зад гърба му, но подобен избор би означавал да изложи гърба си незащитен, докато се изкачи по стълбището.
— Какво искате? — попита Дойл.
— Реших, че е време да направя стъпка към по-официалното ни запознаване. Опасявам се, докторе, че по-младият ми брат Джон е посял у вас почвата за малко изопачено и донякъде перфидно възприемане на моята особа.
„Не искам да чувам това — инстинктивно опитваше да си втълпи Дойл, — не, наистина не искам да го слушам.“ Но външно не реагира нито с дума, нито с жест.
— Мислех, че определено си струва да се опознаем по-добре, като един закъснял коректив на най-налудничавите измислици на Джон.
— Имам ли избор?
— Човек винаги има избор, докторе — каза Аликзандър и ослепително се усмихна. На Дойл това се стори като падане на капка киселина върху повърхността на полирано дърво.
Той замълча, изчаквайки паузата да стане неприлично дълга.
— Бих искал да си взема палтото. Много ми е студено.
— Но, разбира се.
Дойл отново изчака. Аликзандър не помръдваше.
— Сега ли?
— Е, доникъде няма да стигнем, ако вземете да умрете от измръзване.
— То е в стаята ми.
— Колко разумно от ваша страна.
— Значи да отида да го взема?
— Ще ви изчакам тук — отговори Аликзандър.
Дойл кимна и заднишком се върна в салона. Аликзандър го наблюдаваше все така без да помръдва. Тогава Дойл събра кураж, обърна се, мина през няколкото помещения, които го отделяха от стълбището, и се качи по него.
„Какво е решил да прави? — питаше се Дойл. Колко невероятно самоуверен, а може би предпазливо арогантен бе този човек. — Неуморно ме преследва ден след ден, после ми дава възможност да му се изплъзна точно в мига, когато би могъл най-сетне да нанесе съкрушителния си удар!“ Но Дойл прекрасно съзнаваше, че в случая не можеше да става дума за проява на някакви чувства — всичко се свеждаше до точно пресмятане на съществуващите възможности. И все пак каква бе целта зад всичко това?
Дойл тихо пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата. Прозорците бяха заключени както преди. Като че ли нищо не бе докоснато. Но Айлин я нямаше.
„Това значи било, отвлякъл е вниманието ми достатъчно дълго, за да могат да я отвлекат.“ Дойл потърси палтото си. Револверът не беше в джоба, в който го бе оставил, нито в някой от останалите. Чантата му все още беше на пода. Той я отвори, порови се из лекарствата, търсейки няколко ампули и две спринцовки. Вкара иглите в ампулите, напълни и двете спринцовки с течността, разкъса подплатата на палтото си до вътрешния джоб и скри допълнителните ампули там. После мушна по една спринцовка в ботушите си.
Неспокоен дали не се е забавил прекалено дълго, Дойл бързо слезе обратно по стълбите. Аликзандър го чакаше до отворената входна врата все така сдържан и неподвижен.
— Къде е тя? — попита Дойл.
Аликзандър кимна с глава навън.
— Ако сте й сторили нещо лошо…
— Моля ви… Оставете заплахите. — В гласа му прозвуча насмешка и усмивката едва не се материализира върху влажните му устни. — Тя е в безопасност.
— Искам да я видя.
— Естествено.
Аликзандър повдигна дългата си тънка ръка. На пътя отвън чакаше голяма черна карета, запретната с четири жребеца. Или беше същата, която Дойл вече бе виждал, или бе нейно точно копие. Конете нервно пръхтяха и нетърпеливо удряха с копита. Дойл отиде до каретата. Кочияшът, сгушил се на капрата, изобщо не се обърна да го погледне. На прозорците бяха спуснати пердета.
— Тя е вътре.
Дойл трепна. Аликзандър незабелязано се бе озовал точно зад него, а той не го бе чул да помръдва. Дойл отвори вратата и се качи. Каретата бе едва-едва осветена от светлината на фенерите, монтирани отвън. Айлин лежеше на едната седалка съвсем неподвижна. Беше в безсъзнание, облечена във взетите назаем от Спаркс дрехи. Дойл провери и дишането й. Макар и едва доловими, и двата ритъма бяха равномерни. Носът му долови слабата миризма на упойващ химикал… етер, а може би нещо още по-силно.