— Аха.
— А вие какво мислите по този въпрос, докторе? — без заобикалки попита Аликзандър.
„Иска да разбере какво знам — досети се Дойл. — Затова са всичките тези увъртания. Иска да узнае какви са пораженията, нанесени на каузата му.“
— Джонатан е бил много близък с майка си, нали? — попита той.
— Да, изключително привързан — потвърди Аликзандър.
Дойл правеше всичко възможно да не се издаде с погледа си.
— Вие също сте били близък, така ли?
Аликзандър се поусмихна, показвайки млечнобялата линия на перфектните си зъби.
— Всяко момче чувства майка си близка.
Каретата забави ход — поеха по по-дълъг стръмен наклон. Айлин леко помръдна в ръцете на Джонатан.
— А баща ви, мистър Спаркс?
— Какво баща ми? — Аликзандър все още се усмихваше.
— Каква бяха отношенията ви с него?
— Струваше ми се, че разглеждахме отношенията на Джонатан. — Усмивката все още си беше на мястото, но на Дойл му се стори, че я задържа с известно усилие.
— Не мога да не се съглася — призна Дойл, стараейки се да не изпуска инициативата в разговора. — Но след като сте толкова добре запознат с основните положения на психологията, би следвало да сте наясно, че една от главните области, в която нещата трябва да са напълно изяснени, са семейните взаимоотношения. — Аликзандър не реагира видимо на това. — Например как бихте охарактеризирали отношението на Джонатан към вас?
Сега усмивката на Аликзандър вече беше замръзнала.
— Ние… не бяхме особено близки. Аз прекарах по-голямата част от детството си в училище далече от дома.
— Поддържахте ли някакъв контакт междувременно? Виждахте си се? Имахте ли кореспонденция?
Аликзандър леко се размърда на седалката.
— Нищо особено.
— Значи все пак сте си писали?
— От време на време.
— И разбира се, сте се виждали, когато се връщахте у дома.
— Разбира се — отговори Аликзандър след кратко поколебаване.
„Не му се говори на тази тема — схвана Дойл, — но не иска да покаже безпокойството си, за да не събуди подозренията ми. Не знае какво аз знам.“ И изведнъж Дойл се досети: „Той ме подценява“.
— Имаше ли проблеми в отношенията ви с Джонатан?
— Какви проблеми?
— Например съперничество.
— Боже мой, разбира се, не — усмихна се с облекчение Аликзандър.
— Малките момчета често се съюзяват в банди срещу по-силните от тях. Имало ли е подобни инциденти, които да са станали достояние на родителите ви?
— Защо питате?
— Опитвам се да разбера дали Джонатан не е имал причина да развие в себе си враждебност към вашите родители — прояви съобразителност Дойл. — Казано с други думи, имаше ли някакви причини да се заподозре, че онзи фатален пожар е нещо повече от обикновен нещастен случай?
Намекът притъпи бдителността на събеседника му.
— Интересна мисъл. Ще ви призная, докторе, и аз често съм си задавал този въпрос.
— Хм… Да-а… А можете ли да си спомните Джонатан да е притежавал някакви вещи… сувенири… които са били особено важни за него? — продължи с въпросите си Дойл, възприемайки дълбокомисления маниер на надут академик. — Нали разбирате, обикновени ежедневни неща — някои ги наричат фетиши — които често дават ключ към разбирането на скритите причини за умствените разстройства.
— Какви неща?
— Е, биха могли да бъдат буквално всичко: камъчета, дрънкулки, украшенийца… дори кичури коса.
В погледа на Аликзандър за миг се появи сянка на неувереност. Беше ли разбрал блъфа? Дойл чакаше отговора без видими следи на притеснение, напълно невинно, точно както би се държал един обезпокоен семеен лекар — сбърчил вежди в загрижено мълчание.
— Не — отговори накрая Аликзандър, но в гласа му прозвуча нотка на раздразнение.
— А проявявал ли е склонност към насилие по отношение на жени, особено в периода на пубертета си?
— Не, доколкото ми е известно.
— Кога за пръв път почувствахте, че Джонатан се отнася враждебно към вас?
— Не съм споменавал, че се е отнасял враждебно към мен.