— Разбирам. Отричате, че е имало…
— Не казвам, че…
— Значи между вас е имало враждебност…
— Той беше едно много разстроено дете…
— Може би е изпитвал ревност към вашите отношения с майка ви…
— Не изключвам това…
— Може би вътре в себе си е искал да запази цялата обич на майка ви за себе си…
— О, да, знам, че би…
— И може би също така е ревнувал връзките на баща ви с нея…
— Но, разбира се, че… — Гласът на Аликзандър беше изпълнен с убеденост.
— До такава степен, че се е видял принуден да елиминира всичките си съперници, за да спечели нейното внимание само за себе си…
— Точно така…
— И е имало само един начин да го постигне, нали така?
— Да…
— Затова направихте пожара…
— Да!
Дойл млъкна. Аликзандър се усети миг след като думата изскочи от устата му. На лицето му мигновено се спусна леденостудена маска на презрение.
— Значи вие вярвате, че Джонатан е убил вашите родители? — проговори Дойл, опитвайки се смело да продължи линията на собственото си разследване.
— Да — безизразно отговори Аликзандър. Горната му устна неволно се бе извила в предизвикателна насмешка, ноздрите му се бяха разширили, клепачите му се бяха притворили застрашително. Приличаше на див звяр. „Ето така изглежда — помисли си Дойл, — това е истинското му лице.“
— Ясно — кимна Дойл. — Всичко това е безкрайно интересно, мистър Спаркс. Бъдете уверен, че ще отделя на вашия анализ цялото си внимание.
— Защо не го направите веднага? — Гласът на Аликзандър беше остър и дрезгав. Заплашителната нотка, едва доловима преди, сега бе изплувала почти на повърхността.
— Всъщност… — преглътна страха си Дойл. — Ако казахте истината — а аз нямам основания да се съмнявам, че е така — вашият брат представлява голяма опасност най-вече за самия себе си. Не мога да отрека, че той определено е опасен и за вас.
Дойл подчертано самодоволно се усмихна, облегна се на седалката и се престори, че размишлява над най-деликатните нюанси в психологическия портрет, който току-що бе снел. „Господи, накарай го да гледа на мен като на безобиден педант“ — мислеше си в действителност той. Не смееше да погледне Аликзандър, но чувстваше пламтящите му очи върху себе си. Дали не бе прекалил? Рано беше за преценки. Мъжът срещу него не бе скочил върху гърлото му, въпреки че го бе провокирал повече от достатъчно. Едно бе несъмнено: за момента Аликзандър бе надхитрен и ако имаше нещо, което би могло да го накара да побеснее, засега не бе ясно какво е то. А ако непохватният му подход бъдеше подложен на по-внимателен анализ, Дойл бе уверен, че дори не е дал на противника си задоволството да осъзнае, че е бил съзнателно надхитрен, което пък означаваше, че евентуалният гняв на Аликзандър по-скоро ще бъде насочен към самия него, отколкото навън, към Дойл. Гордост. Най-големият недостатък дори на самия Луцифер. Всеки си има слабо място, такава е човешката природа, но ако по една случайност бе успял да налучка слабото място на Аликзандър Спаркс… Дойл вече беше убеден, че е в компанията на човек точно толкова опасен, колкото му го бе описал Джек. Двамата с Айлин бяха все още живи само благодарение на съмненията на техния враг по отношение на това колко им бе разказал Джек и дали са имали възможност да го споделят с още някого.
Да, неоспоримо бе, че и по отношение на Джек Спаркс оставаха някои въпроси без отговор, но поне неволното признание на Аликзандър Спаркс за смъртта на родителите им снемаше веднъж и завинаги от Джек подозренията в това престъпление. Страданието, което бе доловил в музиката на Джек, бе родено от мъката, а не от чувството на вина. И ако за всичко — както твърдеше Джек — бе отговорен Аликзандър, това правеше по-правдоподобна и останалата част на неговата история.
Дойл дръпна завесите и погледна прозореца. Пътят, по който се носеха, минаваше по скалист откос, успореден на гол морски бряг. Далеч на изток небето просветляваше. Слънцето щеше да изгрее само след минути.
Айлин отново помръдна. Дишането й ставаше все по-дълбоко. Имаше ли някакъв начин да й спести мъченията? Дойл беше принуден да признае пред себе си, че каквото и станеше от тук нататък, най-вероятно той щеше да го стори сам, без ничия помощ. Съдбата на братята беше неизвестна, но по-скоро трагична. Джек също бе изчезнал някъде. Но точно в този момент той не можеше да си позволи да скърби за никого. Отговорността, която изпитваше по отношение на живота, който държеше в ръцете си, го изпълваше със сила и решимост. Дойл хвърли поглед към Аликзандър и усети натиска на спринцовките, скрити в ботушите му. „Не още — прецени той. — Особено толкова близко до Айлин.“