— Да, да, чудесно — каза той, заинтригуван от гледката през прозореца, но не чак дотолкова, че да не обърне внимание на красивата й плът, преди тя да се скрие зад вратата. Миг по-късно се чу плисък, последван от възклицание, после изкискване и накрая доволна въздишка.
Свободен да продължи проучванията си, Дойл обърна внимание на околността. Отвъд крепостните стени се виждаше висока, построена явно без план постройка, обслужвана от жп линия, губеща се на запад. Множество хора влизаха и излизаха през грамадните й портални врати. Пред рампата чакаха товарни вагони. Двата високи комина бълваха кълбета дим. На стената на сградата под тях беше изрисувана трогателната картина на майка в кухня, подаваща бисквитка на момченце. Надписът над картината казваше „На мама“.
— Артър? — Той чуваше ленивото плискане на вода.
— Да, Айлин.
— Би ли дошъл тук за момент, моля?
— Да, Айлин.
Дойл съблече палтото си, извади ампулите от импровизирания вътрешен джоб и спринцовките от ботушите си, напъха ги под възглавниците на дивана и едва тогава влезе в банята.
Айлин лежеше със затворени очи, скръстила ръце пред гърдите си. Беше опряла гръб в извитата стена на ваната, която имаше претенцията да изобразява дракон, отпуснал се на четирите си ноктести крака. Кожата й беше алабастровобяла. На горната й устна имаше едва забележими капчици влага. Косата й бе събрана в небрежен кок, но няколко къдри висяха, докосвайки водата. Дойл се удиви: откъде знаеха тези жени точно какво да правят с косата си във всеки мислим момент? Откъде се бяха научили грациозно да помръдват глави, отправяйки без никакво усилие ежедневно предизвикателство към гравитацията?
— Чувствам се като в рая — каза тя замечтано.
— Така ли?
— Сигурно са ме упоили е някакъв наркотик.
— Да, мила.
— Трудно ми е да мисля ясно. — Трудно й беше и да изговаря думите правилно. — Имам чувството, че физическата реакция на тялото към… към разни неща е… изумителна.
— Струва ми се това също може да се обясни с наркотика.
— Значи това чувство скоро ще изчезне?
— Да.
— Хм… Жалко. Съжалявам, че не успях много да ти помогна.
— Нали си в безопасност. Това е единственото, което има значение.
Тя протегна ръка и я отпусна през ръба на ваната. Той я хвана и се загледа в струйките вода, които се стичаха между сплетените им пръсти.
— Мистър Джек Спаркс не се ли появи? — попита тя.
— Не.
— Това е обезпокоително.
— Да.
— Забъркахме се в неприятна история… ти и аз, нали?
— Да, страх ме е, че е така.
— Тогава, след като ме оставиш да се накисна още няколко минути, искам да ме занесеш в леглото. Искаш ли, Артър?
— Да, мила. Искам.
Тя се усмихна и слабо стисна ръката му. Той седна на ръба на ваната и зачака.
Привикването рядко ражда други чувства, освен презрението, мислеше си Дойл. Беше се отпуснал в мекото легло и крачка по крачка отстъпваше пред напиращата умора. Страстта например е едно от тях. Дали в резултат на наркотика, който все още не бе напуснал организма й, или под влияние на грозящите ги опасности, бързината и всеотдайността, с която тя му се бе отдала, излизаха далеч извън ограничените рамки на собствения му опит. Но нямаше никакъв проблем да интерпретира начина, по който се бяха любили предната нощ. Тя лежеше свила се в ръцете му, гладка и отпусната, дълбоко заспала, косата й покриваше цялата възглавница. Малко изненадващо за него, той нямаше никакъв проблем да свърже нежността, която изпитваше към нея, с трескавия, донякъде животински начин, по който се бяха любили само допреди минути. Нито една постъпка от живота му досега не му се бе струвала по-искрена. Последната мисъл, която му хрумна тъкмо преди да заспи, беше, че трябва да благодари на майка си, че бе пропуснала да го предупреди за актрисите.
Събуди се стреснато и сънищата му избягаха като изплашени крадци. В стаята цареше оранжев полумрак, проникващ през рамката на прозореца. Инстинктът веднага го предупреди, че някой е влизал, докато са спели. Седна в леглото. Дрехите му ги нямаше на пода, където набързо ги бе съблякъл, но и никъде не се виждаха. На отсрещното легло внимателно бяха положени вечерен мъжки тоалет и рокля от черно кадифе. Айлин спеше до него. Остра болка в корема му напомни, че умира от глад.
Часовникът му беше оставен върху джоба на фрака и той отвори капака му: четири часът. Денят почти беше отминал! Обу панталоните си — ставаха му идеално — и преметна тирантите през раменете си, докато отиваше към прозореца. Слънцето бързо се спускаше над западния хоризонт. Дворът беше все така оживен, а часовите по стените — все така нащрек. Фабриката обаче беше приключила за деня. Но от комина на една от по-малките сгради зад нея се извиваше дим.