Дръмънд, както можеше да се очаква от него, изсумтя. Дойл не бе сигурен дали го прави в знак на потвърждение, или на несъгласие.
Чандрос пуфтеше с пурата си и нервно гризеше края й. Горящите му сини очи блестяха с пламъка на вдъхновението.
— Но да се върнем на основния въпрос: как да променим човека от онова тъпо селскостопанско животно, което е, в опитомено, продуктивно сечиво, готово да запретне ръкави и да потърси нещо по-добро? Гатанка, която всеки с аспирациите да властва трябва да реши, независимо дали става дума за държавник, духовник или бизнесмен. И ето простата гениалност на решението, намерено от християните: убеди последователите си в една голяма лъжа. Ние държим ключа от райските двери. Но искаш ли да стигнеш до тях, братко, ще трябва да се примириш с нашето покровителство. О, да, непременно направи достояние на всички колко остроумно е устроен онзи свят. А страхът ще свали на колене тъпите нещастници, които ще започнат да палят свещ след свещ, като че ли утрешният ден не съществува. И нека си признаем: техният идол винаги ще бъде Дявола — онзи, когото ще свикнем да мразим, който може да ни изплаши до напикаване, но от когото не можем да отделим погледите си. Който единствен може да озапти жените, а не другият престорено усмихнат Месия. Да, добавяйки дявола като универсална подправка за супата, ти получаваш безпогрешната формула за религиозна хегемония. Схема, която работи с прецизността на швейцарски часовник. Ненадмината и недостижима… За нещастие прогресът — а прогресът е една загадка: той се движи напред, независимо от дребнавите ни капризи — та ходът на прогреса изисква онези, които упражняват властта, да се променят заедно с променящите се времена. Сега, момчета, ние седим на голямата маса и сме извадили една неразпечатана колода карти: тежката промишленост, масовото производство, международната икономика, оръжия, каквито никой никога дори не е сънувал. Благочестивите проповеди и призивите от амвона за връщане към духовните ценности вече не са на мода и не вършат работа. И на християните, както обичат да се изразяват в Кентъки, най-сетне им го начукват. Извинете ме за израза.
Последните лъчи на залязващото слънце осветиха Чандрос и стената зад него в оранжево зарево.
— Погледнете натам, докторе — призова го Чандрос и му посочи едно заградено място непосредствено до външната стена. — Какво виждате там?
Няколко десетки мъже, облечени в еднакви сиви панталони на райета и куртки от груба материя, се изнизваха в колона по един през врата, отворена към бисквитената фабрика. Косата им беше подстригана почти до черепа. Придвижването им беше контролирано от въоръжени стражи, които излайваха по някоя заповед. Хората се строиха. Гласовете им едва-едва долитаха до балкона в някакво подбие на песнопение.
— Работници. За фабриката — каза Дойл.
Чандрос поклати глава, наведе се към него и го почука с пръст по гърдите.
— Отговорът! — натърти той. — Хората, които сега наблюдавате, до неотдавна бяха измежду най-ниската и напълно деградирала категория на човешката измет. Осъдени затворници: гадни, злобни, непоправими инати. Наехме ги именно заради тези им качества, избрахме най-пропадналите, обикаляйки най-лошите затвори и каторги както тук, така и по света. Докарахме ги тук — и повярвайте ми, затворите бяха предоволни, че са се освободили от тях — за да вземат участие в една програма, която ще докаже, че е възможно да намерим избавление от сляпото робство пред неизкоренимата ни природа. Ето… вижте ги.
Групата в двора изпълняваше едни и същи движения дисциплинирано, но без ентусиазъм, дори с нежелание, макар да не личеше някой да е принуден да се подчинява.
— Съвсем доскоро тези мъже просто не бяха в състояние да живеят под един покрив, без да прибягват до непрестанни актове на насилие. Проблемът за престъпността. Проблемът за нетърпимостта. Проблемът за бруталността. Не разбирате ли… всички тези проблеми се раждат на едно и също място — човешката глава. Тук и сега, за пръв път в човешката история, тези са напълно излекувани, радват се на ежедневни грижи и са щастливи да прекарат деня си в честен труд.
„Затова Боджър Нъгинс е бил освободен от Нюгейт“ — сети се Дойл. Намерение, достойно за адмирации и не чак толкова различно от онова, което Джек Спаркс се опитваше да направи с лондонския подземен свят. Ако не по мащаб, то поне по идея. Но какъв беше методът?
— Как? — поинтересува се Дойл. — Как се прави?
— С пряка намеса — отговори Чандрос.
— Какво означава това?