Дойл опита да се овладее.
— Денис?
— Да, Денис.
— Нямах представа. Ужасно съжалявам.
Айлин кимна и се извърна. Само след няколко секунди взе малка черна чантичка и се изправи пред него.
— Добре ли изглеждам? Излъжи ме, ако трябва.
— Изумителна си. Кълна се в Бога.
Тя лъчезарно се усмихна и усмивката й освети стаята. Той й предложи ръката си, тя прие и двамата излязоха в салона. Слугата се отдръпна да им направи път към стълбището. Музиката долу се смесваше с шума на оживен разговор.
— Забола съм в косата си десетсантиметрова игла за закрепване на шапка — прошепна тя. — Само ми дай знак и няма да се поколебая да я използвам.
— И не се двоуми да я забиеш там, където ще нанесе най-големи поражения.
— Съмняваш ли се в мен, Артър?
— Не, мила — успокои я той.
Айлин обхвана Дойл през кръста и заслизаха по величественото стълбище. Гледката пред очите им беше разкошна: осветена от огромните канделабри, масата блестеше със среброто на сервизите и кристала на чашите. В ъгъла свиреше струнен квартет. Осем от столовете бяха заети, а гостите бяха облечени като за кралски прием. Начело на масата седеше сър Джон Чандрос, а почетното място от дясната му страна беше още празно. В мига, в който видя Дойл и Айлин да слизат, той направи знак и разговорите секнаха. Всички насочиха вниманието си към стълбището.
— Усмихни се, скъпа — прошепна Дойл.
— „Още половин левга, още половин левга, още половин левга напред, и в долината навлязоха хора безчет…“ — шепнеше Айлин на себе си. — О, господи…
— Какво има?
— Нали знаеш, няма стадо без мърша — каза тя, усмихна се и кимна към противоположния на Чандрос край на масата.
Подканен от сивокосия джентълмен, седящ до него, там се надигна да ги поздрави младеж малко над двайсетте. Беше средно висок, представителен, блед. Иначе изпитите му черти бяха изкривени от развратна подпухналост. Тънките мустачки и козята брадичка трябваше да убеждават в това, че за младежа няма тайни, но постигаха точно обратното — правеха го да изглежда незрял. Беше накичен с лентичките на различни отличия и медали, носеше и пояс, а безукорно колосаното му жабо бе напръскано с бяло съзвездие от пресни петна. Когато Дойл и Айлин стигнаха до края на стълбището, епископ Пилфрок, облечен в широките си бели дрехи на висш сановник от англиканската църква, ги насочи към младежа, който чакаше с търпението на добре дресирана маймуна.
— Позволете да ви представя на Негово Кралско Височество принц Албърт Виктор Едуард, херцог на Кларънс — произнесе епископът с мазен тон. — Доктор Артър Конан Дойл.
— Здравейте — машинално произнесе херцогът. Нищо не проблесна в очите му, разположени толкова близко едно до друго, че създаваха у наблюдателя впечатлението, че говори с опитно свинче.
— За мен е чест, Ваше Височество — вежливо отговори Дойл.
— Мис Айлин Темпъл — продължи епископът.
— Здравейте.
Никакъв намек, че я е познал. „Този човек е болен“ — помисли си Дойл. Трудно беше да се забрави такава като Айлин, та дори човек да я бе погледнал само с едното си око, а по нейните думи херцогът беше прекарал цяла нощ с нея, ухажвайки я неуморно.
— Ваше Височество — каза Айлин.
— Времето днес е неестествено топло за сезона — проговори херцогът с трудно обяснимо оживление.
— Необичайно ясен ден за това време на годината — потвърди Дойл, усетил да го лъхва кисел мирис на вино.
— Да, ден като този е истинска благословия — допълни мнението си по темата епископът и мазно се усмихна. — Човек може да свърже подобно щастие само с присъствието на Негово Височество.
— Компанията на Негово Височество е в основата на много дарове — учтиво се намеси Айлин. — Аз се сещам поне за един такъв, предаван от баща на син, който неуморно се предоставя на жените из цяла Англия.
Епископът се смая от коментара на Айлин — не чак толкова прикрит намек за похожденията на известния с развратността си неженен херцог и слуховете за наследственото му венерическо заболяване. Принц Еди леко се намръщи — объркването беше изживяване, до което той едва ли би могъл да се извиси.
„Най-големият син на най-големия син на самата кралица — втори сред кандидатите за трона — мислеше си Дойл. — Не знам дали някога е имало по-убедителен контрааргумент срещу продължаващата практика на бракове само между избрани от европейските кралски дворове…“