— Дяволът — осмели се да изрече Дойл.
— Да, ако изхождаме от християнската концепция за него. Ето какво ни предложиха първичните: в замяна на предоставянето на услугите на колективния им гений, те поискаха нашето съдействие за връщането на великия дух обратно на земята, за да може той да заеме полагащия му се трон сред тях. Това поискаха те от нас, защото се оказва, че само човеците могат да сторят необходимото. И в името на вечната слава на човека и природата, ние се съгласихме да го сторим, разчитайки на помощта на уважаваните ни колеги.
Всички на масата се бяха смълчали и внимателно наблюдаваха каква ще бъде реакцията на Дойл. „Луди“ — разбра той изведнъж. — „До един. Безнадеждно луди.“
— Да не говорите за Обитателя на прага? — попита той за всеки случай.
— О, той има много, много имена — с готовност отговори епископът.
Принц Еди посегна към каната с вино, събори я и заля снежнобялата покривка с червен кларет. И се изкиска с момински смях. Аликзандър и доктор Гъл навъсено се спогледаха и докторът се изправи.
— Негово Височество изказва съжалението си, но денят беше наистина изтощителен. Той ще довърши вечерята в покоите си и ще си легне.
Принц Еди направи неодобрителен жест и измърмори някакво възражение. Гъл прошепна нещо в ухото на абсолютно пияния младеж и го дръпна да стане. Принцът рязко изтегли ръката си и я удари в съседния стол, който с трясък падна на пода. Лицето на Гъл почервеня.
— Лека нощ, Ваше Височество — неочаквано изрече Аликзандър Спаркс. Гласът му разсече тишината като скалпел. — Приятна почивка.
Принцът изведнъж омекна, стана послушен и кимна покорно на Аликзандър. Доктор Гъл го взе под ръка и го поведе. После се сети нещо и отново му пошепна в ухото. Принцът спря, събра останките от разпиляното си достойнство и се обърна към масата:
— Благодаря на всички ви… лека нощ.
Отвърна му нестроен хор от гласове. Гъл насочи принца по широка дъга, която свършваше със стълбището. Принцът се спъна веднъж, Гъл го задържа и двамата започнаха внимателно да се качват стъпало по стъпало. Принц Еди изглеждаше самотен и унил като стара мечка от уличен цирк.
И докато Дойл го наблюдаваше, нещо тупна тежко на масата пред него. Погледна го — беше ръкописът му.
— Може би ще си представите моята изненада, доктор Дойл, когато вашият… ръкопис попадна в „Ратборн и синове“ — почна лейди Никълсън. Гласът й беше нисък и плътен, речта й бе накъсана от многозначителни паузи.
„Може и да мога“ — мина през ума на Дойл.
— Когато професор Вамберг и мистър Грейвс… искам да кажа мистър Спаркс — ни се представиха преди…
— Стават вече към единайсет години — подсказа епископът.
Прекъсванията на досадния духовник дразнеха лейди Никълсън не по-малко, отколкото бяха дразнили Вамберг.
— Благодаря ви, Ваше Преосвещенство. Сър Джон, генерал Дръмънд и аз споделяме общ интерес и изучаваме окултното познание от дълги години насам. Мислим по еднакъв начин. От момента, когато професорът и мистър Спаркс пристигнаха в Англия, представиха ни се и ние посветихме силите си на… съвместните си интереси… нашият върховен приоритет беше запазването на абсолютна тайна… След това пояснение ще ви бъде по-лесно да си представите огромната ни изненада, когато този… документ… се озова на бюрото ми. Написан от млад, неизвестен и досега непубликуван лекар — с две думи никой, ако ме извините — който, ако се съдеше по доказателствата на много страници наред, ни е подслушвал… така да се каже… през всичките тези години.
„Но това е абсолютна случайност — искаше му се да извика. — Половината от тези дивотии заимствах направо от Блаватска, а останалото е сляп, глупав късмет.“ Но Дойл отлично съзнаваше, че не това желаят да чуят тези хора и дори да им го кажеше, то едва ли щеше да му помогне.
— Така че изгаряме от нетърпение… — все така тихо продължаваше лейди Никълсън, — … да получим някакво… обяснение… на това. — И тя вяло посочи книгата.
Дойл бавно кимна. Усещаше очите им да пълзят по лицето му като насекоми.
— Напълно ви разбирам, лейди Никълсън. Искам в началото да кажа колко много се възхищавам на това, което сте постигнали — подхвана Дойл, влизайки в ролята на надут академичен тип, както бе направил по време на разговора с Аликзандър в каретата. — Колко велико и опасно е начинанието ви… колко прозорливо! Поздравления на всички ви. Изключително впечатляващ акт!