— Лари с теб ли дойде? — поинтересува се Дойл.
— Не. Намерих го при влака. Бари е бил пленен край манастира.
Значи на склона бяха чули писъците на Бари. Дойл се надяваше нещастникът да не е страдал много. Но не беше сигурен дали страданията му не продължават още.
— Къде беше снощи, Джек? — попита Дойл.
— Рота моряци от кралската флота и два кавалерийски ескадрона са на път за тук от Мидълзбро. Ще пристигнат преди зазоряване.
— А ти защо не ги изчака? — Дойл не можа да устои на импулса да хване Джек в лъжа.
— Нали Айлин беше с теб — отговори му той, без да го поглежда.
Дойл стъпи на нещо меко и неустойчиво, кракът му се плъзна, но той съумя някак да запази равновесие. Остана със смътното и неприятно впечатление, че онова, на което бе стъпил, се бе преместило в резултат от съприкосновението.
— Джек, принц Еди е в ръцете им…
— Разбрах, че…
Нещо остро изпука под крака на Айлин.
— Какво беше това? — обърна се към нея Дойл.
Тя недоумяващо поклати глава. Дойл вдигна по-високо факлата, а Спаркс разчисти сламата под краката й.
— О, боже! — възкликна тя.
Кракът й беше спукал гръдния кош на полупотънал човешки скелет. Костите бяха чисти и избелели. Нещо гадно блестеше по сламата — някакви сребристи екскременти се въртяха около останките и се отдалечаваха от тях.
— Сетих се къде сме виждали това… в конюшнята на Топинг — обади се Дойл.
— Не мърдай — нареди му Спаркс. Гледаше през рамото му.
Нещо се носеше бавно и на талази към тях под сламата и предизвикваше леки вълни. Характерната миризма изведнъж се засили и очите им се насълзиха.
— Амоняк — констатира Дойл.
После погледна наляво — и от тази посока нещо се приближаваше към тях.
— Какво е това? — попита Спаркс.
— Ако действително могат да отглеждат зелки с размерите на глобус и пъстърва с големината на делфин… — започна Дойл.
— Не съм сигурна, че искам да знам отговора на този въпрос — прекъсна го Айлин.
Сламеното покритие около тях сякаш оживя и се развълнува като морска пяна. Тайнствените форми се стичаха от всички страни, но пред тях оставаше свободен проход.
— Вървете. Право напред — нареди Спаркс и хвана меча по-здраво.
Дойл пое напред, заплашително държейки факлата. Усети нещо да се плъзва по ботуша му и бързо отстъпи встрани, за да го избегне.
В същия миг вдясно от сламата изпълзя нещо черно и се изправи… беше високо поне метър и половина. Цилиндричното, лишено от крайници тяло завършваше с пулсиращо отвърстие, по чиято периферия имаше смукала, обграждащи три скърцащи челюсти, окомплектовани със симетрично разположени редици остри бели зъби.
Същото създание се материализира от сламата и отляво, явно привлечено от непознатата миризма. Зад тях се издигна тялото на трето. Разнесе се миризма на кръв.
Това бяха пиявици.
Джек се гмурна под клатещата се глава на онова вдясно и замахна с меча си по дължината на тялото. Някакъв мехур се спука и от него се разля воняща черна течност, а съществото се свлече обратно в блатото.
Дойл размаха факлата, за да задържи съществата на прилично разстояние. Черните им набръчкани тела инстинктивно отстъпваха пред огъня.
— Запали сламата! — изведнъж се сети Спаркс.
Зад него се надигна ново създание и нанесе удар. Зъбите му се забиха в рамото на Спаркс, преди той да успее да се завърти и да го съсече. Половинките на тялото се заизвиваха в паническо бягство.
Дойл опря факлата в сламата. По-сухият горен слой бързо се запали и плъзна напред като огнена стена. Най-близките пиявици паднаха, пометени от стихията, запалиха се и се пръснаха на парчета.
— Насам! — изкрещя Дойл.
Тримата се хвърлиха след пламтящата слама. Водата се плискаше от бягащите пред тях твари. От време на време отвратително изпукване показваше, че някой от ужасните червеи е станал поредната жертва. Спаркс се справи с няколкото оцелели, на които се натъкнаха. Постепенно огнената стена започна да се снижава и след малко загасна в долния слой мокра слама. Вдигнал факлата високо, Дойл първи видя вратата в стената пред тях. Спаркс вдигна тежкото резе и излязоха.
Озоваха се отвън, непосредствено до бъчварница, около която имаше купища каци, ограничаващи полезрението им. Наблизо се чуваше тропот на конски копита, тракане на колела на карети и гневни викове. Високо в нощното небе над главите им грееше пълна луна. Дойл изгаси факлата.