С дневната светлина дойде ред на озадачеността от нощното приключение. „Трябва да има някакво физическо обяснение за случилото се по време на сеанса — повтаряше си Дойл. — Просто още не съм се сетил за него… не, не, дори това е заблуда, която си самовнушавам. Мозъкът зависи от душевното равновесие и сам го търси на всяка цена. Това не означава, че приемам всичко казано от Сакър за откровение, но нелицеприятната истина е, че минах през вратата, която изчезна зад гърба ми… значи не мога да се върна през нея… Следователно трябва да вървя напред.“
Когато излезе навън в студената утрин, изживяният ужас и объркването му сякаш се изпариха и на преден план излезе гневът от бруталното убийство на лейди Никълсън и нейния брат. Той не можеше да се освободи от лицето й… от умоляващите очи… от писъка, с който тя бе паднала на пода. „Тя потърси помощта ми, а аз я предадох… и тя загина. Как можах да го направя!“
И въпреки предупреждението на Сакър, първото място, към което се отправи след болницата тази сутрин, беше Скотланд Ярд.
Час по-късно Дойл стоеше пред Чешир стрийт 13 заедно с инспектор Клод Лебу. Слабата и някак мръсна слънчева светлина не успяваше да разведри това място, а само подчертаваше още повече потискащата му неутралност.
— И казваш, че влязоха тук, така ли? — попита Лебу.
Дойл само кимна. До момента бе спестил на приятеля си подробностите. Беше използвал думата „убийство“ внимателно, но с необходимия ефект. Беше показал писмото на лейди Никълсън. Но не бе споменавал за духове, за сиви качулки или за шевове по лицето със сини конци. И не бе изричал името на професор Армънд Сакър.
Лебу изкачи входните стълби и почука. Беше як като бик. Тънките червеникави мустачки бяха единствената декоративна суетност, която си позволяваше, но пък за сметка на това бяха безукорни.
Дойл бе работил цяла година като корабен лекар и заедно с Лебу бяха кръстосали водите край Мароко и други южни пристанища. Тогава се бе зародило и трудно обяснимото им приятелство. Лебу беше офицер от Кралската флота, петнайсет години по-стар, образован как да е, но достатъчно необщителен, за да позволи интелигентността му да бъде подлагана на съмнение от корабните присмехулници. Дойл бе успял да прозре по време на многобройните игри на карти и лишени от определена систематичност разговори, имащи за цел единствено да разсеят мрачното им настроение, че зад привидното безразличие на Лебу се крие меко сърце и непоклатим морал. Мисленето му рядко се отклоняваше от паралелните релси на фактите и истината — нещо повече, той се гордееше с пълната си липса на въображение. Въпросният коловоз го бе откарал от флотата направо в лондонската полиция и му бе помогнал бързо да се изкачи по стълбицата до сегашното си положение на инспектор.
Дребна русолява ирландка, която Дойл не бе виждал до момента, отвори вратата.
— Какво има?
— Скотланд Ярд, мис. Искаме да поогледаме.
— Случило ли се е нещо?
Извисяващият се над нея Лебу се наведе и й довери:
— Неприятности, мис.
— Аз не живея тук, дойдох да видя мама — обясни тя и се отдръпна, за да им направи път. — Тя е горе, лежи като болно куче, не е ставала от седмици. Нали не става дума за нея?
— Майка ви е наемателка, нали?
— Да…
— Кой тогава живее тук долу? — попита Лебу, спирайки пред вратата отдясно — същата, която странното момче бе отворило пред Дойл миналата нощ.
— Не знам. Някакъв чужденец, мисля. Много-много не се задържа. Ама то и мен ме няма, идвам само когато на мама й стане лошо.
Дойл кимна на Лебу. „Чужденец“ беше доста сполучлива дума за Мургавия, а Дойл бе споменал за него пред Лебу. Инспекторът почука на вратата.
— Знаете ли името на този човек, мис? — поинтересува се той.
— Не, сър, не съм го чувала.
— Тук ли бяхте снощи?
— Не, сър, бях си у дома. Живея в Чийпсайд.
Дойл забеляза, че странната стъклена купа е изчезнала. Капки от восък показваха, че някой е взел свещта и бързо се е движил с нея. Лебу отвори вратата и влязоха в гостната.
— За тази стая ли става дума, Артър?
— Да. Сеансът се проведе тук.
Дойл отвори плъзгащата се врата. Стаята изглеждаше съвсем различна от помещението, в което бе прекарал онези ужасни минути. Мебелировката бе прашна и безвкусна. Масата я нямаше, нямаше ги и висящите драперии. Дори таванът изглеждаше някак по-нисък.
— Не, сега е съвсем друго — отбеляза Дойл, влизайки по-навътре.