— Я да видим какво става тук.
Тръгнаха по релсите и стигнаха до огромен портал, през който релсите влизаха вътре. Множество товарни вагони чакаха в различни отклонения на главната линия.
Обстановката вътре с нищо не подсказваше, че се намират в бисквитена фабрика. Въздухът беше тежък, примесен с дим, въглищен прах, летящи частици пепел. Дълги конвейери пренасяха сурова руда до тигели, увиснали над пещи с размерите на къща. Истинска плетеница от кабели, ленти, куки, маховици и бутала танцуваше невероятен танц, издигайки се високо във въздуха, чак до наклонения покрив на тази промишлена Вавилонска кула. Огнени езици изскачаха периодично от различни клапани и отвори с неясно предназначение. Извити тръби бълваха разноцветен дим. Цяла армия работници с блеснали от пот мръсни голи тела сновеше насам-натам. Хората бяха като джуджета пред гигантските съоръжения, пък и присъствието им изглеждаше излишно — човешкият мозък отказваше да приеме, че тази техника, работеща с такава удивителна целенасоченост, може някога да спре, независимо от причината.
Изобщо не беше ясно какъв е крайният продукт на този механичен пъкъл. Безброй колички пренасяха до вагоните навън някакви издути предмети, чийто силует донякъде напомняше оръдия, но размерите им бяха много по-големи от всичко, което бяха виждали досега. И все пак ясно беше, че това са някакви бойни машини, които се произвеждаха за бъдеща война — война, за която никой нищо не можеше да каже. Тримата стояха и наблюдаваха изливането на горещата стомана, трескавото товарене на вагоните и им ставаше все по-ясно и по-ясно, че това е последната фаза на едно гигантско усилие… в името на какво?
Никой не продума. Всякакъв опит да се надвика грохотът край тях изглеждаше обречен на провал. Спаркс направи знак. Отстъпиха назад от портала, обратно към относителната тишина край товарните вагони.
— Какво е това? Каква е целта му? — попита Дойл, задавайки въпроса повече на себе си.
— Бъдещето — отговори Спаркс.
— Вижте там — обади се Айлин.
Сочеше една утъпкана пътека, успоредна на жп линията, където две въоръжени фигури, носещи запалени фенери, съпровождаха колона мъже. Групата се отдалечаваше към мочурищата. Китките на мъжете бяха оковани и оковите бяха съединени с дълга верига. Макар това да не се виждаше, спънатата им походка показваше, че същото е направено и с глезените им. Някои все още бяха в мръсни затворнически дрехи, останалите носеха познатите им прислужнически униформи.
Дойл гледаше и му се стори, че една от прегърбените фигури му е смътно позната.
— Къде ли отиват? — попита той.
— Ще ги последваме и ще видим — отговори Спаркс.
Тръгнаха след колоната. Трасето, по което вървяха, се издигаше над мочурливата земя. Придържайки се под прикритието на склона, тримата просто следяха сиянието на фенерите, за да се държат наравно с групата. Не след дълго стигнаха до мрачна постройка, над която имаше светло сияние. Намираше се на ниско възвишение на около половин миля южно от жп линията. Дойл забеляза, че това е една от онези далечни постройки, привлекли вниманието му, докато беше на балкона в замъка. Отвътре се чуваше нещо, наподобяващо стрелба: отделни изстрели и бързи поредици. Когато релсите се изравниха с постройката, стражите насочиха колоната към хълма, където се намираше сградата.
— Какво има вътре? — не се сдържа Дойл, макар добре да знаеше, че няма кой да му отговори.
Джек проследи с поглед релсите на запад. Изглежда, търсеше нещо. После продължи:
— Да видим.
Придържайки се към сенките, те се прехвърлиха от другата страна на трасето и намериха отбивката в пътя. Земята под краката им беше податлива и покрита с лишеи и ниски храсти, влажни от топящия се сняг. На стотина метра пред тях колоната беше стигнала до сградата.
Приведени колкото бе възможно, тримата тичешком изкачиха хълма и се плъзнаха в мрака по периферията на комплекса, състоящ се от две сгради, разположени на билото на хълма, иззидани с кирпич и свързани с общ покрит проход. Шест къси комина се издигаха от покрива на втората постройка и бълваха дим и нажежени искри. Именно те обясняваха сиянието, което се виждаше отдалече.
Внезапен порив на вятъра понесе дима към тях: отвратителна воня ги обгърна и сякаш ги притисна към земята. Коленете им омекнаха. На Дойл му прилоша и той с мъка се сдържаше да не повърне червата си. Спаркс даде на Айлин кърпичката си и тя с благодарност я сложи пред устата и носа си. Дойл и Спаркс мрачно се спогледаха, после Спаркс направи на Айлин знак да остане където е, а двамата мъже се прокраднаха на двайсетина метра от комплекса.