Групата мъже, които бяха проследили, лениво чакаше пред първата сграда, застанала на опашка зад друга група, тълпяща се пред единствената врата. Стражите, съпровождали колоната, се бяха изтеглили встрани. Двама други стояха на входа.
Дойл посочи с пръст фигурата, която бе разпознал в средата на втората група. Спаркс кимна.
Отвътре проехтяха изстрели. Приглушеното им ехо се понесе над мочурищата. Двамата пазачи на входа като че ли чакаха точно този знак: единият насочи пушката си към най-близкостоящите до вратата, а вторият извади от джоба си ключ и ги освободи от оковите им. Въпреки че вече бяха свободни, никой от тях не реагира по никакъв начин — стояха все така безжизнено както преди, покорно свели очи към земята.
Стоманената врата се отвори навътре и първата група влезе. Подредени в дълга редица стрелци стояха пред една от стените и презареждаха оръжията си. От другата им страна се виждаха колички, натоварени с проснати в най-различни пози трупове. Облечени в сиво хора бутаха количките по тесния проход към втората сграда.
И към пещите.
Вратата се затвори. Втората двойка пазачи размениха няколко думи с двамата на вратата — явно им предаваха хората. После стражите с фенерите се обърнаха и се отправиха назад по пътя, които щеше да ги изведе обратно до жп линията.
Спаркс изчака пазачите да се отдалечат достатъчно. Преди да успее да гъкне, този, който вървеше втори, се озова на земята със счупен врат. Доловил необичаен шум, първият се обърна, но рухна с премазано лице след удар с приклада на пушката на партньора му, която Спаркс моментално беше вдигнал.
Без да се крие и без да прибягва към някакви специални хитрости, Спаркс се приближи до пазачите на вратата и ги разстреля, преди някой от тях да успее да вдигне оръжието си.
Дойл взе ключовете и свали оковите от ръцете и краката на всички затворници от втората група. Никой не помръдваше. Всички носеха печата на травматичната процедура на Вамберг. Но тези хора явно бяха неуспешните случаи. И бяха докарани на мястото, където такива като тях биваха премахвани.
Отвътре се разнесоха изстрели. Дойл отиде при човека, за когото бяха дошли, хвана го за ръка и го отдели от останалите. Бари с нищо не показа, че го е познал, и го последва като послушно дете. Спаркс направи знак на Дойл да побързат. Самият той остана при вратата на кланицата.
Бари и Дойл се бяха отдалечили достатъчно, когато чуха пантите на вратата да изскърцват, след което последва престрелка. Дойл спря. Бари вяло гледаше в земята. От сянката изникна Айлин и тримата зачакаха, загледани към сградата.
След малко пукотевицата престана. Нищо не помръдваше. Тишината, спуснала се над мочурищата, изглеждаше също така вечна, както звездите над тях.
Показа се Спаркс и захвърли пушката. Лицето и дрехите му бяха потънали в кръв, която под лунната светлина изглеждаше черна. Дойл никога преди не беше виждал такова изражение на човешко лице: смес от съжаление, ужас, гняв — лице на бог, унищожил собствения си свят, след като се е изплъзнал от контрола му. Зад него към небето се издигна огнен стълб — Спаркс беше подпалил и двете сгради.
Той стигна до тях, взе Бари на ръце и го отнесе до трасето на линията. Айлин не се сдържа и изхълца. Дойл сложи ръка на раменете й и двамата последваха Спаркс.
И тъкмо наближаваха линията, когато зърнаха странна гледка: локомотив с два вагона се движеше на заден ход, идвайки от запад.
— Но това е нашият влак! — възкликна Дойл. — Нашият влак!
Настигнаха Спаркс в момента, когато той се качваше на насипа, и видяха Лари да скача от локомотива и да спира до Спаркс, който безкрайно внимателно остави товара си до релсите. Лари се отпусна на колене. Изплака само веднъж като видя безжизнения си брат, но викът му проряза неподвижната тишина на нощта като копие.
Дойл и Айлин се присъединиха към тях. Лари беше прегърнал брат си и неуспешно се опитваше да прибере един немирен кичур от челото му.
— О, не… ооо, нее… Бари, момчето ми, какво ти сториха… виж какво ти направиха… виж какво са му сторили, Джек, о, бедното ми момче…
Спаркс безмълвно стоеше, надвесен над тях, скрил лицето си в сенките. Айлин се обърна и се разрида, опряла лице в рамото на Дойл.
Лари помръдна и луната освети лицето на Бари. Дойл видя как той вдига поглед, за да срещне очите на брат си, и почувства усилието, което му костваше да го фокусира. За миг в очите му като че ли се появи едва забележима следа от живот.