После Бари помръдна устни. Чу се някакъв звук. Той го повтори.
— Свъ… свър… ши… — беше казал Бари.
И отново пропадна в празното, което сега бе неговият дом.
Със стичащи се по лицето му сълзи Лари погледна Джек, който въпросително посочи себе си. Лари отрицателно поклати глава. Спаркс кимна, за да му покаже, че е разбрал, хвърли поглед на Дойл и се обърна. Дойл прегърна Айлин с двете си ръце и я поведе по линията.
След малко се обърна да погледне зад гърба си. Лари се наведе да целуне брат си по бузата. Прошепна му нещо и бавно сложи ръце на шията му. Дойл се извърна. Айлин трепереше като лист.
Мина известно време. Дойл и Айлин се спогледаха, но изживяната трагедия беше изличила всякаква топлина в погледите им. Тя се обърна настрани. Дойл се питаше дали някога пропастта между тях ще се затвори отново.
Лари затвори очите на Бари. След това прегърна тялото и леко го залюля, сякаш слагаше дете да спи. Спаркс стоеше все така изправен над двамата и гледаше към Рейвънскар. Безброй подскачащи светлини на фенери се приближаваха към тях покрай релсите.
Дойл помогна на Айлин да се качи на влака. Тя се отпусна безсилно на първата й попаднала седалка, а той погледна през прозореца и видя Спаркс да кляка до Лари и да му казва нещо. Лари кимна, вдигна тялото на брат си и го отнесе в предната част на влака.
Дойл чу изстрели, отиде в задната част на вагона и излезе на платформата. Светлинните бяха на не повече от четвърт миля. Във въздуха изсвистяха куршуми и рикошираха от стоманата на локомотива. Дойл вдигна пушката, закрепи я на перилата и започна да стреля по светлинките, докато не свърши патроните.
Колелата на локомотива рязко се превъртяха и влакът потегли, ускорявайки хода си. След няколко минути светлинките се превърнаха в малки точици, после се стопиха в мрака.
19.
V. R.
Айлин отказа брендито, което Дойл й предложи. Тя сънливо се премести на едно от леглата, легна с лице към стената и остана да лежи мълчаливо, без да помръдва. Не беше ясно спи ли, или не.
Дойл изпи собствената си чаша на две глътки. Видя отражението си в огледалото над бара. Измъченият, мръсен, окървавен образ, който го гледаше оттам, по нищо не приличаше на човека, който му бе познат. „Да, има известни нежелани предимства в шока, изтощението и скръбта — мина през главата му. — Стигаш до един момент, от който нататък вече нищо не чувстваш.“
Дойл отвори свързващата врата, мина покрай тендера, държейки се за предпазното въже, и стигна до локомотива. Тялото на Бари лежеше на пода в кабината. Плащът на Джек му бе саван, изпод който се виждаше само един ботуш, поклащащ се в такт с тракането на колелата. Лари държеше ръчката за подаване на пара и гледаше право пред себе си.
— В момента сме на около десет мили от отклонението на главния път — каза Спаркс, надвиквайки грохота на машината. — Пред нас няма никой.
— Лондон? — досети се Дойл.
Спаркс кимна.
Дойл погледна безлюдните смълчани мочурища, чужди и негостоприемни като повърхността на Луната, безжизнени като тялото под савана. Студеният въздух, който нахлуваше в кабината, беше странно пречистващ.
— Аз ще вляза — каза Спаркс.
И отиде във вагона. Дойл изсипа една-две скари въглища в пещта, зареди нова порция и се изправи, все така мълчаливо, готов да помогне с каквото се наложи.
— Така и не можа да го чуеш как пееше — обади се Лари след малко, без да поглежда към него.
— Да, вярно е.
— Това момче пееше като ангел. Имаше глас като…
Дойл кимна, търпеливо изчаквайки.
— Каза ми да вървя.
— Не те разбрах, Лари.
— Отклонихме ги от руините, нали това беше идеята. Половината от копелетата намериха смъртта си, преди да се доближат до нас. Но няколко успяха да ни заобиколят. И ни заклещиха. Той ми каза да бягам. Казах му: а, не, никога. А той ми припомни, че Джек има нужда от поне един от нас да кара влака. Аз му казвам, че това трябва да бъде той. Той каза, че бил по-големият от двама ни и трябвало да правя, каквото ми каже.
— А беше ли по-големият?
— С три минути. Задържа револвера, нали разбирате. А аз се махнах от онзи хълм… — Лари избърса очите си с ръкава. — Кой знае колко от ония копелета е похарчил, преди да го хванат…
— Говорили сме си с него за това. Искам да кажа, кой ще си отиде пръв. Той винаги казваше, че щял да бъде той… Бари обичаше да рискува. И не го беше страх от края, изобщо не го беше страх. Мистър Спаркс ни казваше, че може би смъртта е само начало за нещо друго. Ти как мислиш, шефе?