И Лари за пръв път го погледна.
— Мисля, че е много възможно да е така — съгласи се Дойл.
Лари кимна, после погледна тялото на брат си под развяващия се плащ на Джек.
— Мистър Спаркс ми каза, че сте убили човека, който му е сторил това.
Дойл кимна.
— В такъв случай, сър… аз съм ви задължен завинаги — каза Лари и гласът му се пречупи.
Дойл не каза нищо. Не беше сигурен дали ще може да проговори. Времето минаваше. Лари отново избърса очите си.
— Ако не възразявате — извини се той, — бих искал сега да остана за малко насаме с него.
— Разбира се.
Дойл протегна ръка. Лари я стисна веднъж, без да го поглежда, после отново хвана ръчката. Дойл се върна в пътническия вагон.
Спаркс седеше край масата, пред него имаше гарафа с бренди и две чаши. Дойл седна срещу него. Спаркс напълни чашите. Отпиха. Топлината на алкохола се разпростря в корема на Дойл и сякаш вдигна малка преграда между него и ужасите.
Дойл разказа на Спаркс как Аликзандър се бе появил в двора на странноприемницата, как бяха стигнали до Рейвънскар и как се бе стигнало до конфронтацията в салона. Спаркс внимателно изслуша подробния му разказ и зададе само няколко въпроса за Аликзандър. Когато Дойл свърши, двамата замълчаха за дълго.
— Наистина ли са толкова луди? — прошепна Дойл. Не можеше да издържи повече. — Да вярват, че биха могли да върнат това… създание обратно към живота!
Спаркс се позамисли, после попита:
— А какво ще кажеш за онези неща в мазето на музея? Имаш ли някакво обяснение?
— Не знам дали е възможно да се обясни жизнената сила.
— Човек все пак трябва да има някакво мнение.
— Но обяснението може да е мистерия, която не бихме могли да разберем.
Спаркс кимна в знак на съгласие. Отново отпиха.
— Разказът на стария рибар, който ни предаде Стокър… Говоря за онзи момент, когато той ги видял да слизат на брега от шхуната — замислено каза Спаркс.
— Донесли са ковчег. С тленните останки на баща ти.
— Той каза, че донесли два ковчега. Какво е имало във втория?
— Така и не го намерихме.
— Ако онова създание, за което са ти разказали, наистина е живяло преди, нека предположим, че са намерили начин да открият в кого се е превъплътило. Наистина ли е невъзможно Аликзандър и Седмината да повярват, че трябва да намерят неговите останки, за да могат да го върнат към живота?
— Възможно е.
— Тогава дългите пътувания на Аликзандър из Изтока може да са свързани с разкриването на самоличността на този човек и издирването на тялото му.
— Да, това е логично.
Спаркс отново кимна повече на собствените си мисли.
— В такъв случай вторият ковчег се превръща в ключ за успеха на цялото начинание. Убеден съм, че където и да се е скрил сега Аликзандър, той държи в ръцете си ковчега.
Дойл забеляза, че Спаркс върти в ръцете си сребърния амулет. Разглеждаше го внимателно, сякаш загадката на брат му беше заключена като тялото на бръмбар скарабей в капка кехлибар.
— Но какво са смятали да правят? Чисто практически имам предвид. Как е било възможно подобен план да успее? — попита Дойл.
— За да се разбере, човек трябва да бъде в състояние да се постави в главата на един луд — поусмихна се Спаркс.
Дойл почувства как се изчервява от срам.
— Трябвало е да се роди дете на херцога на Кларънс, ако, разбира се, първо се намери съпруга, която би удовлетворила кралските му претенции.
— Това едва ли е толкова лесно.
— Не, но нека приемем, че е станало. Детето — синът! — в резултат на ритуал, който Седмината смятали да изпълнят, се превръща в празен съд, в който е щяла да се намести душата на онова мързеливо създание. Да кажем, че всичко това вече се е случило. Какво следва логически?
— Да се премахнат препятствията по пътя към трона.
— Именно. Понеже така или иначе ще трябва да минат години, докато момчето навлезе в пълнолетието си, не се налага да бързат и да предприемат неща, които биха събудили нечии подозрения. Кралицата е на трона вече почти от петдесет години — те много добре съзнават, че това няма да продължи вечно.
— Значи следващият е Уелският принц?