— Баща на момчето и първи претендент. Най-вероятно ще го оставят жив за известно време — защо да премахват очевидния престолонаследник и да хвърлят кралството в хаос? Не, те могат да си позволят да бъдат търпеливи: Виктория най-сетне си отива от този свят — може би по времето, когато нашето момче вече ще навлиза в пубертета — и на трона сяда принц Еди, мъж превалил средната възраст. Е, кой стои в този момент между момчето и трона?
— Само баща му.
— От друга страна, никой нормален човек не би позволил на този пропаднал пияница да вземе в ръце скиптъра и да сложи короната. Принц Еди трябва да си отиде и по моя преценка това би трябвало да стане малко след раждането на сина му. Смъртта му при всички положения ще бъде представена за естествена. Изобщо няма да е трудно да се нагласи. Особено при навиците, които има, и болестите, които са го налегнали.
Дойл беше съгласен.
— Той ще освободи света от себе си и ще остави своя син — всеобщ любимец и половин сирак — за законен престолонаследник, за да заеме мястото му веднага след своя дядо краля. От там нататък вече няма да е сложно — на крал Берти и останалите претенденти им се случват някои случки и ето че малкото принцче се качва на каретата за коронация и потегля за Уиндзор.
— Но това може да отнеме двайсет години!
— А колко отнема отглеждането на едно дете? Междувременно седмината ни приятели консолидират позициите си и започват да влияят върху кралското семейство. А преди да се възкачи на престола младият крал научава истината — така да се каже става един от тях — и започва своето хилядолетие на власт като глава на най-могъщата нация в света.
Спаркс се облегна. Дойл с изумление откри, че сценарият може да изглежда толкова прост и едновременно с това толкова безумен.
— И защо искат да го направят, Джек?
— Един крал може да обяви война. Те се занимават с производството на оръжия. Ето ти едно напълно прагматично основание. Мисля, че за момента то ни е напълно достатъчно.
Дойл кимна, усещайки като освежаващ хладен душ рационалността на подобни съображения.
— А земята? Затворниците? Препаратът на Вамберг?
— Играят си на богове — сви рамене Спаркс.
— Трябва да има по-практична причина.
— А може би създават частна армия — предположи Спаркс след кратко замисляне.
— За да се защитават?
— Намеренията им може и да са по-войнолюбиви.
— Но ние сме свидетели, че процедурата може и да не сполучи. На нея не може да се разчита — възрази Дойл, замислен за нещастниците, принудени да се отправят в последен марш към смъртта си.
— Изглежда, не е толкова лесно да направиш от един човек роб до края на живота му. Колкото и да ти се иска.
Дойл доизпи брендито си. Замисли се. Главата му се въртеше.
— Джек… Когато тръгнахме последния път от Лондон, полицията ми съобщи, че си избягал от Бедлам.
— Каза ли им името ми?
Дойл кимна.
— Казаха, че си луд.
Спаркс наклони глава настрани, погледна го и едва доловимо се поусмихна.
— Какво си им казал, Дойл?
— Нищо повече. Но трябва да ти призная, че имаше моменти, когато това не ми се струваше чак толкова невероятно.
Спаркс спокойно кимна и си наля ново бренди.
— Преди шест месеца наистина бях затворен в Бедлам. Стоях там няколко седмици. — Дойл усети как очите му се разтварят и стават колкото чаени чинийки.
— Против волята ми, естествено. По заповед на известен лекар, когото разследвах. Доктор Найджъл Гъл. В процеса на моето разследване аз го посещавах като негов пациент. Станахме приятели. Една вечер ме покани на вечеря в дома си. Приех, защото това беше възможност да науча нещо повече за него, дори само от жилището му. Моментно отслабване на концентрацията. Цяла дузина мъже — сред които и полицаи — ме чакаха да вляза вътре. Надвиха ме, сложиха ми усмирителна риза и ме откараха незабавно в Бедлам.
— Мили боже!
— Надявам се, Дойл, че сега вече се досещаш кой е направлявал действията на доктора?
— Да.
— Държаха ме в единична килия, където цареше абсолютен мрак, и изобщо не ми свалиха усмирителната риза. Често усещах, че някой ме наблюдава. Някой, когото познавам. Досетих се, че е Аликзандър — човекът, когото преследвах от самото начало.
Имаше още едно бреме, което Дойл жадуваше да свали от плещите си.
— Джек, трябва да ми простиш. Говоря за онази нощ, когато пътувахме за Уитби. В същия вагон. Видях те да си биеш инжекция.