Спаркс не помръдна, но думите му подействаха, сякаш Дойл го беше залял с вряла вода. Бузите му се изопнаха и от това лицето му стана още по-издължено и по-измъчено.
— Още през първата нощ в Бедлам ми сложиха качулка на главата. Ризата беше закрепена за стената. Започнаха да ми бият инжекции. Правеха го без да спират, денонощно, и всяка следваща застъпваше ефекта на предишната.
— Препаратът на Вамберг?
— Не — поклати глава Спаркс. — Кокаинов хидрохлорид. След една седмица вече бях развил… физическа зависимост.
— Как успя да избягаш?
— Не след дълго загубих представа за времето — изминал бе близо месец, без ни най-малка промяна в „дневния ми режим“. Похитителите ми решиха, че съм загубил психическата си устойчивост и силата на мускулите си. Бъркаха. Бях пренастроил организма си да се съпротивлява на ефекта на наркотика в по-голяма степен, отколкото можеше да се съди по поведението ми. Един ден след сутрешната инжекция бях изваден от килията и отведен някъде. Когато наближихме мястото, за което се бяхме отправили, ми свалиха усмирителната риза. Тримата ми пазачи не живяха достатъчно дълго, за да могат да изпитат съжаление, че са го направили. Скочих от каретата в движение. Въпреки че бях заслепен от ярката дневна светлина, все пак успях да се скрия.
— Какво са искали да направят?
— Каретата минаваше през Кенсингтън. В посока към двореца. Според мен, след като са решили, че съм станал наркоман, са сметнали за възможно да ме обвинят в извършването на някое ужасно престъпление. — Спаркс изпи съдържанието на чашата си на екс и се загледа в ъгъла. — Така че що се отнася до това, на което си станал свидетел във влака през онази нощ… мога само да ти кажа, че въпреки всичките ми усилия през изминалите месеци, още не съм успял да се отърся от… тази зависимост.
— Има ли нещо, което бих…
— След като стана дума за това… искам да те помоля като приятел и джентълмен никога вече да не говорим на тази тема.
Спаркс здраво стисна челюсти. Погледът в очите му се ожесточи, гласът му пресипна от силата на емоцията.
— Разбира се, Джек — прошепна Дойл.
Спаркс кимна, рязко стана от масата и излезе, преди Дойл да успее да реагира. Бремето на наученото потискаше Дойл. Той се отправи със залитане към задната част на вагона и погледна през дръпнатите завеси към Айлин, която бе легнала на долното легло. Не беше помръднала, дишането й беше дълбоко и равномерно. Стараейки се да не я разбуди и чувствайки, без да може да обясни защо, че това решение по някакъв начин е много важно, той се покатери на горното легло. Сънят — дълбок, черен и напълно безсъзнателен — се спусна над него и го взе в обятията си.
Дойл отвори очи. Нямаше усещане, че се движат — влакът беше спрял. В спалното отделение нахлуваше дневна светлина. Погледна часовника си — два и четвърт следобеда — раздели завесите и замижа. Намираха се в жп депо — същото, което бяха използвали преди Батърси, в южната част на града. Прехвърли крака през ръба на леглото и слезе по стълбичката. Долното легло беше празно. Всъщност целият вагон бе празен. Той излезе навън.
Локомотивът и тендера ги нямаше. Вагонът стоеше разкачен и изолиран на глуха странична линия. Дойл се огледа, но в депото нямаше и следа от локомотива. Изтича до стаята на началника. Там, изправен пред прозореца, стоеше възрастен инженер с дълги бакенбарди.
— Локомотивът, който докара този вагон — запъхтяно изрече Дойл и посочи с ръка. — Къде отиде?
— Потегли рано тази сутрин — отговори човекът.
— Пътувах заедно с една жена…
— Не съм виждал никой да слиза, сър.
— Някой трябва да е слязъл.
— Не казвам, че никой не е слязъл, казах, че аз не съм видял.
— Кого мога да попитам?
Възрастният мъж го упъти. Дойл разговаря с няколкото работници, които били на работа, когато влакът му пристигнал. Те добре си спомняха момента на влизането му в депото, но не бяха видели никой да си тръгва от него. И бяха сигурни, че не е имало никаква жена — това щяло да им направи впечатление.
„Да, сигурно щяхте да я запомните“ — помисли си Дойл.
Той потърси в себе си визитна картичка, за да я остави, в случай че някой си спомни нещо, после се сети, че бе загубил малкото си лични вещи — бяха останали в Рейвънскар. Но джобът му не беше празен. Той намери в него дебело снопче петфунтови банкноти и сребърния амулет на Спаркс. Бяха оставени там, докато бе спал. Прелисти банкнотите — сумата значително надхвърляше годишната му заплата. Не бе виждал толкова пари накуп през живота си.