Върна се при вагона и методично претърси всичко с надеждата да намери някакво писмо, бележка или поне някакъв знак, но както и подозираше, усилията му останаха напразни. Взе си палтото, слезе за втори път на перона и си тръгна.
Денят беше мрачен, тежки облаци скриваха слънцето. Не му се видя студено, може би защото вятърът беше стихнал. Отби се в една кръчма и засити глада си с голяма порция мусака. Сети се за Бари. Купи си една пура, излезе навън и изчака да си поиска огънче от минувачите, преди да се отправи по моста „Ламбет“. Спря по средата, загледа се в сивите води на Темза и се опита да реши какво да прави.
Да започне стария си живот? Разбира се, само ако пациентите му — колкото и малко да бяха на брой — бяха на същото мнение. Огромната сума, с която разполагаше, бе предостатъчна да наеме и обзаведе нов апартамент и да възстанови необходимата покъщнина.
Не. Още не беше готов за това.
Полицията? Абсурд. Една-единствена идея му се стори донякъде разумна. Той продължи пътя си по моста, стигна до края му, зави надясно през Тауър Гардънс, мина покрай Парламента и пое по крайбрежната улица Виктория Имбенкмънт. Движението около него, уличната търговия — тези неща му се струваха безплътни и незначителни. Накрая стигна до Иглата на Клеопатра. Колко време бе минало откакто бяха стояли тук с Джек и той му бе разказал историята на своя брат? По-малко от две седмици. А на него му се струваше, че са минали десет години.
Зави наляво и се отправи към Странд. Купи си кожена чанта, чифт здрави обувки, чорапи, ризи, тиранти, чифт панталони, бельо и несесер за бръснене, без да избира. Малко по-надолу намери шивач и си поръча скъп костюм. „Ако джентълменът не възразява, корекциите ще отнемат ден-два“, предупреди го шивачът. Джентълменът не възразяваше.
Подреди дрехите в чантата и нае стая в хотел „Мелуин“. Предплати за пет дни и поиска апартамент на втория етаж, непосредствено до стълбището. Разписа се в регистъра като „Майло Смайли, Ескуайър“. Не бе виждал администратора по време на краткия си предишен престой тук, а и той не му обърна никакво внимание.
Изкъпа се, избръсна се, върна се в стаята и се преоблече в новите си дрехи. Подозираше, че полицията все още се интересува от него, макар да се съмняваше, че го издирват активно, но това не го вълнуваше. Когато излезе навън, вече се бе свечерило. Купи си две книги от една сергия недалеч от хотела: „Приключенията на Хъкълбери Фин“ и превод от санскритски на „Бхагавад Гита“. Вечеря сам на маса в ресторант „Гейъти“, не размени нито дума с никого, върна се в хотела и чете Твен, докато сънят го надви.
На следващия ден тръгна по Друри Лейн и излезе на Монтегю стрийт. Апартаментът на Спаркс бе заключен и в него не се дочуваха никакви признаци на живот, включително и лай на куче. Нямаше дори съседи, които да разпита. По обратния път Дойл си купи бомбе и чадър от специализиран магазин на Джърмин стрийт. По-късно следобеда прибра новия си костюм от шивача.
Едва беше свършил с пробата в стаята си — това бе най-елегантният костюм, който някога бе обличал — когато на вратата се почука. Беше пиколото — идваше да му съобщи, че за джентълмена е пристигнала карета, която го чака долу. Дойл даде бакшиш на момчето и му поръча да предаде на кочияша, че ще слезе след малко.
Сложи бомбето, взе си чадъра — изглеждаше, че се готви да завали — и слезе на входа, където спираха каретите. Кочияшът му бе непознат, но в кабината го чакаше инспектор Лебу.
— Здравей, Клод.
— Здравей, Артър — отговори Лебу и сдържано кимна.
Дойл седна срещу него. Лебу даде сигнал на кочияша и потеглиха. Беше повече от очевидно, че Лебу не иска да го погледне в очите — изглеждаше едновременно сърдит и смирен, но не беше в настроение да влиза в конфронтация.
— Как си? — попита вежливо Дойл.
— Бил съм и по-добре.
Пътуването отне двайсетина минути, но Лебу на два пъти поглежда часовника си. Най-сетне каретата забави ход, Дойл чу някакви порти да се отварят, а след това се разнесе чаткане на копита по плочи. След малко спряха, Лебу излезе преди Дойл, въведе го през очакващата ги отворена врата, където бяха поздравени от солиден мъж, изпълнен с чувство за собствено достойнство, внимателен, интелигентен и видимо загрижен. Мъжът му се стори познат, но Дойл не можеше да си спомни откъде. Той кимна на Лебу — жестът беше едновременно благодарност и знак, че полицаят е свободен да си върви — после тръгна пред Дойл.