Минаха през потънало в полумрак антре, слязоха по тясна вита стълба и влязоха в комфортно обзаведена приемна. Нищо в обзавеждането на стаята не намекваше за собственика й — мебелировката беше изящна, но неутрална и дори някак безлична. Мъжът покани Дойл да седне на дивана и каза:
— Изчакайте тук, моля ви. — Това бяха първите му думи.
Дойл кимна, свали шапката си и седна. Мъжът излезе от стаята.
Първо се чуха стъпките й — бавни и тържествени стъпки по паркет — след това се разнесе гласът й — величествен и мек — тя попита нещо придружителя си. Дойл дочу да се споменава името му.
Вратата се отвори. Тя влезе и Дойл стана. Шокът, който изпита, когато я видя толкова близо до себе си, беше неописуем. Беше много по-малка, отколкото си я бе представял — не повече от метър и петдесет — но от нея се излъчваше присъствие, което буквално заля стаята и някак скъси разделящата ги дистанция. Познатото лице — обикновено, силно, лице, което всяко английско момче познаваше толкова добре, колкото лицето на собствената си майка — не беше нито сурово, още по-малко непреклонно — така както често беше изобразявано. Сивият кичур, семплата черна рокля, бялата дантелена яка, късата пелерина — все неща, които познаваше толкова добре, колкото собствените си ръце. В мига, в който го видя, тя се усмихна — живо, така както картините никога не биха могли да го предадат — и усмивката й бе ослепителна.
— Доктор Дойл, надявам се, че не съм ви причинила неудобства — каза кралица Виктория.
— Не, Ваше Величество — отговори той, изненадан от звука на собствения си глас. После се поклони, надявайки се, че спазва някакъв непознат му протокол.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте — продължи тя и седна съвсем неофициално. — Моля.
Тя протегна ръка, посочвайки стола отдясно на себе си, и Дойл седна както му бе казано. Спомни си нещо, което някъде бе чел: че тя била практически глуха с лявото ухо още от дете. Тя се обърна към мъжа, който бе довел Дойл до стаята:
— Благодаря ви, Понсонби.
Хенри Понсонби, личният секретар на кралицата — „Ето защо ми се стори познат“ — сети се Дойл — се поклони и излезе. Кралицата се обърна пак към Дойл и той едва сега почувства върху себе си всичката сила на волята в сивите й очи. В момента те излъчваха топлина, но той получи представа какво би било да гледат някого с гняв.
— Оказва се, че ние двамата имаме един много добър общ приятел — каза кралицата.
— Така ли?
— Много добър!
„Но тя има предвид Спаркс!“ — осъзна той смаяно.
— Да, да, наистина имаме…
Тя кимна убедено.
— Неотдавна той ни посети. Разказа ми каква неоценима помощ сте му оказали в решаването на един въпрос, който е изключително важен за мен и моето семейство.
— Надявам се, че не е преувеличил…
— Нашият приятел не е от онези, които биха допуснали и най-малките неточности. Бих казала дори, че той отдава голямо значение на прецизността. Не сте ли съгласен?
— Разбира се. Съвсем определено.
— Тогава не виждам причина да не му повярвам във всичко, което ми разказа, нали?
— Не, мадам… простете… Ваше Величество.
— Нито пък вие бихте имали основание да ми откажете да ви изразя най-сърдечната си благодарност.
— В никакъв случай, Ваше Величество. Благодаря ви. Много ви благодаря.
— Аз ви благодаря, доктор Дойл.
Тя кимна. Дойл склони глава в отговор.
— Научих, че в резултат на беззаветното ви сътрудничество сте имали неприятности с лондонската полиция.
— За нещастие, това е вярно…
— Искам да ви уверя, че вече можете да не се безпокоите по този въпрос.
— Най-покорно ви благодаря.
Тя пак кимна и за миг замълча, разглеждайки го с блага усмивка, дори малко кокетно.
— Женен ли сте, доктор Дойл?
— Не, Ваше Величество.
— Наистина ли? Толкова енергичен, симпатичен млад човек като вас? Лекар при това. Но защо, аз просто не мога да си обясня?
— Единственият отговор, който мога да ви дам, Ваше Величество, е, че не е възниквала подходяща ситуация.
— Запомнете думите ми — каза тя, наведе се напред и вдигна назидателно кралския си пръст: — Някой ще се появи. Бракът най-често не се оказва онова, което сме очаквали да бъде, но скоро откриваме, че е това, от което имаме нужда.
Дойл вежливо кимна, опитвайки се да я разбере. Тя се облегна назад и премина към следващата точка от дневния ред.