— Как намирате здравето на внук ми? Имам предвид херцогът на Кларънс.
Обезоръжен по този елегантен начин, Дойл се обърка от прямотата на въпроса.
— Без да съм имал възможността внимателно да го прегледам, аз…
— Искам само неофициалното ви мнение, докторе. Моля!
Дойл се поколеба, после отговори, внимателно подбирайки думите си:
— Позволете ми да ви препоръчам, Ваше Величество, от сега нататък херцогът да бъде под непрекъснато наблюдение.
Кралицата кимна, обмисляйки важността на чутото, после продължи.
— Добре. Ще поискаме от вас, докторе, вашата клетва, че до края на живота си няма да споделите с никого онова, което сте чули или видели.
— Заклевам се най-тържествено.
— Същото се отнася до нашия общ приятел и до връзката му с нас. Опасявам се, че ми се налага да бъде непреклонна по тези два въпроса.
— Да. Заклевам се в живота си.
Тя го погледна, видимо доволна от искреността на отговора му, и смекчи малко тона си. Дойл усещаше, че аудиенцията наближава края си.
— Вие сте един много впечатляващ за годините си мъж, докторе.
— Ваше Величество е много любезна.
Тя се изправи. Дойл съумя да стане преди нея и протегна без да мисли ръка, която тя прие, а той се ужаси от непростимата грешка, която бе допуснал в самия край. Но стисването на пръстите, което почувства, го успокои.
— Няма да ви изпускаме от вниманието си. И ако ни се наложи отново да се обърнем към вас, предупреждавам ви отсега, че няма да се поколебаем да го сторим.
— Надявам се да не ви разочаровам.
— По този въпрос, млади човече, аз съм напълно спокойна.
Кралица Виктория се усмихна за втори път — неочакваното сияние отново го озари — и се обърна да се оттегли. За момент му се стори, че просто вижда бремето, което лежеше на тези рамене. Не беше направила и две крачки, когато Понсонби, повикан сякаш телепатически, се появи на прага.
— Не знам дали мога да си позволя смелостта да ви попитам нещо? — осмели се Дойл. Кралицата спря и го погледна. — Нашият общ приятел даде ли на Ваше Величество някакви сведения в каква посока се отправя?
Не беше сигурен дали въпросът му — а може от дързостта да й проговори, без да е попитан нещо — не нарушава някакво неписано правило.
— Що се отнася до пътуванията на нашия общ приятел — каза кралицата, премервайки думите си, — ние намираме за препоръчително никога да не се интересуваме от тях. — Тя закачливо повдигна вежда: благодарение на Джек Спаркс Дойл имаше възможност да се наслади на този кратък момент на интимност.
Той се усмихна и леко се поклони, а тя излезе от стаята. Понсонби се престрои зад нея и я последва.
„Аз съм като човек, комуто съдбата е отредила да яхне комета — помисли си Дойл. — Знам, че отново съм на твърда земя, но за добро или зло, тя никога вече няма да е същата.“
След малко Понсонби се върна и извървяха отново обратния път по тайните коридорчета на Бъкингамския дворец до чакащата го карета. Секретарят отвори вратата за Дойл, изчака го да седне на седалката и му подаде малко правоъгълно пакетче.
— От Нейно Величество с благодарност — каза Понсонби официално.
Дойл му благодари, Понсонби кимна, затвори вратата и Дойл се върна в хотела сам. Отвори пакетчето едва когато влезе в стаята си.
Беше автоматична писалка. Издължена черна автоматична писалка. Лежеше в ръката му леко като перце.
20.
Братя
Прекара в „Мелуин“ още три дни. Сутрин обикаляше без да бърза из магазините, в търсене на заместители на най-необходимите си лични вещи. Това го накара да си зададе един добре дошъл въпрос: от какво всъщност се нуждае човек?
Вечеряше продължително и по правило сам. Всеки следобед пишеше писма до Айлин и й казваше в тях нещата, които бе искал да й каже; и се надяваше един ден да може да го направи.
Последния следобед на рецепцията му предадоха писмо, получено за него. Пликът беше познат — идентичен с онзи, който бе получил в бившия си апартамент не чак толкова отдавна, като че ли в един друг свят: кремав велен. Думите бяха написани от същата женска ръка и въпреки че този път бяха не с печатни букви, а с ръкописни, почеркът несъмнено беше същият.
Скъпи Артър,
Когато получиш това, вече ще съм напуснала Англия. Надявам се един ден да ми простиш, че си тръгнах, без да ти се обадя, предишния път и отново го правя, без да се видим. Сърцето ми, самата ми душа бяха толкова смазани, когато се срещнахме, а и обстоятелствата бяха толкова необикновени, така че не ми остана нито време, нито можех да си позволя лукса да скърбя. Сега този момент дойде.