По лицето му се стичаха сълзи. Дойл не можеше да помръдне.
— Намериха ли… телата им?
— Не знам, сър, защото в същия момент един куршум се заби в краката ми, аз вдигнах поглед и видях онази дяволска жена на пътеката над мен да се прицелва за втори изстрел…
— Лейди Никълсън?
— Да, сър. Така че побягнах и не спрях да бягам, докато не стигнах до гарата и не се качих на първия влак, който спря. Затова не знам дали са намерили телата. Но височината беше голяма, сър, и аз видях скалите на дъното — цели шейсет метра по-долу, и се опасявам, че мистър Джек Спаркс ни напусна преждевременно, много, много преди един толкова добър човек като него да стигне до средата на живота си.
Лари зарови лице в ръцете си и без да се крие, заплака горчиво. Дойл пое дълбоко дъх, за да смекчи болката в гърдите си, сляп за всичко, което ставаше около него, после сложи ръка през раменете на бедния човек и едва тогава сълзите му бликнаха, защото Джек си бе отишъл и те двамата бяха загубили своя единствен брат. Двамата мъже дълго седяха пред огъня, загубени в най-дългата лондонска нощ.
В седмиците, последвали случилото се на водопада Райхенбах, Дойл започна да чувства, че му липсва рутинността на ежедневието. Потърси работа и постъпи в малкото провинциално пристанище Саутси, край Портсмут, където започна живота си наново, погребвайки скръбта и объркването сред ежедневните грижи за здравето на жителите на това безгрижно морско градче. Самата незначителност на техните оплаквания тонизираше душата му. Малко по малко, съвсем бавно и почти незабележимо, изживяният ужас, който едва не го бе докарал до ръба на лудостта, избледняваше в съзнанието му.
Една сутрин той излезе от малката къща, където току-що бе завършил процедурата по лечение на коликите на едно дете, погледна ширналите се пред него зелени поля и прозрачните води на океана в краката си, проследи случайно проникналия през тежките облаци слънчев лъч и сепнато осъзна, че цял ден не беше мислил за Джек, Айлин или кошмарната нощ сред мочурищата.
„Оправяш се, Дойл“ — каза си той.
По-късно същото лято Том Хокинс — млад фермер от селцето, силен и здрав младеж, когото всички обичаха, заболя от церебрален менингит. Изправен пред най-сериозното предизвикателство в лекарската си кариера, Дойл премести пациента в дома си, за да може да се грижи за него както подобава. Сестрата на младежа, Луиз — свенлива и красива девойка, малко над двайсетте — изпълнена с всеотдайна сестринска любов, също се пренесе. Желанието им да помогнат на Том и неговото достойно поведение, когато разбра, че краят му е близо, сближиха Дойл и Луиз повече, отколкото си мислеха, че е възможно. Когато три седмици по-късно Том умря в ръцете им, последното му движение беше да вземе ръката на Луиз и да я постави в тази на Дойл. В края на лятото Дойл и Луиз се ожениха. Следващата пролет се роди първото им дете — дъщеричка, която кръстиха Мери-Луиз.
Усетил, че животът му най-сетне е изпълнен със смисъл и сигурност, Дойл за пръв път установи, че е в състояние да анализира безстрастно времето, прекарано в компанията на Джек. Той отлично съзнаваше, че нито някой от кралското семейство, нито някой държавен служител — все хора, на които Джек бе служил — би признал публично неговия принос, но от друга страна, той нито бе търсил, нито бе очаквал някаква лична награда.
Едва след много размисъл и дълги дискусии с обичната си Луиз, Дойл осъзна, че онова, което най-силно го безпокоеше, онова, което изникваше в съзнанието му, когато се събудеше нощем, бе фактът, че наистина един толкова жизнен, толкова благородно смел и толкова необикновен човек, така самопожертвувателно отдал живота си за кралицата и родината, е възможно да изчезне от лицето на земята без някой да го спомене с добро поне с една дума. Това бе върховна несправедливост. И макар да бе дал клетва по този въпрос лично пред кралицата — а тя го бе предупредила, че пак ще се обърне към него, когато потрябва — един ден Дойл измисли начин да удържи на клетвата си, но и да отдаде дължимото пред паметта на Джонатан Спаркс.
Същата нощ, след като жена му и детето му бяха дълбоко заспали в леглата си, той извади писалката, подарена му от кралицата, и седна, за да напише роман за живота на мистериозния им общ приятел.
Епилог
— Ето там, при скалите. Реката става дълбока. И бърза. Телата не бяха намерени.
Дойл стоеше на площадката над водопада Райхенбах, а швейцарският му екскурзовод — приятен млад мъж с широко лице — сочеше надолу.