Както и да е… пликът беше факт. И можеше да стои там от… сега бе точно десет часът… от четиридесет и пет минути. Макар да не бе изключено куриерът да го бе оставил току-що и още да стоеше отвън, без да помръдва.
Докторът се вслуша за някакви признаци на живот, съзнавайки, че сърцето му тупка по-бързо. Усещаше тръпчивия ирационален привкус на страха. Не че му бе непознат. Той безшумно изтегли от поставката за чадъри най-здравия си бастун, прихвана го по-удобно в ръка и готов да нанесе удар с чепатата здрава дръжка, отвори вратата.
Това, което видя, или по-скоро не видя под примигващата светлина на газовата лампа в коридора, щеше да продължи да го занимава в близкото бъдеще: едновременно с нахлуването на въздуха, увлечен от рязкото отваряне на вратата навътре, някаква сянка отскочи назад със скоростта, с която изчезва от масичката черната копринена кърпичка на фокусник. Или поне така му се стори в момента.
Коридорът беше пуст. Сетивата му не регистрираха никакви следи от нечие скорошно присъствие. Наблизо се чуваше стърженето на ненастроена цигулка, някъде в далечината се разнасяше пресекливият плач на измъчвано от колики бебе, смесен с чаткането на копита по паважа.
„Тази Блаватска явно ми е влязла под кожата — помисли той, — и си го заслужавам, щом я чета след мръкване.“
— Колко съм уязвим — прошепна на глас той, докато се връщаше в стаята си. После заключи вратата, остави бастуна и насочи вниманието си към фактите.
Фактът всъщност беше един-единствен: квадратен плик, без надпис. Той го вдигна срещу светлината, но хартията бе плътна и изобщо не прозираше. Иначе пликът изглеждаше съвсем обикновен.
Той се пресегна към докторската си чанта, извади остър ланцет и с хирургическа прецизност, характерна дори за най-обикновените му действия, прободе и разряза плика. Един-единствен лист от велен, малко по-тънък от онзи, използван за плика, гладко се плъзна в ръката му. Върху него нямаше никакъв отличителен знак или монограм, но нямаше никакво съмнение, че подобни листове се използват за кореспонденция само от благородник… или може би от благородничка? Беше сгънат веднъж, а ръбът бе пригладен. Той го разтвори и прочете следното:
Господине,
Присъствието Ви е необходимо по изключително важен въпрос, отнасящ се до измамите, на които стават жертва хората по време на спиритически сеанси. Известно ми е съчувствието, с което се отнасяте към жертвите на подобни действия. Помощта Ви може да се окаже безценна на онзи, който не може да Ви разкрие името си тук. Умолявам Ви като вярващ човек и човек на науката да откликнете на молбата ми без забавяне. Залогът е един невинен живот. Утре вечер. 8:00. Чешир стрийт 13.
Бог да Ви благослови.
Най-напред почеркът: печатни букви, чист, прецизен, дело на образована ръка. Добре изписани думи, здраво стискано перо, твърда ръка, очевидна настойчивост, макар и без следи от бързане. Писано преди по-малко от час.
Това в никакъв случай не бе първото подобно послание, което получаваше. Решимостта на Доктора да разобличи цялата отвратителна пасмина на медиумите измамници, бе добила популярност сред благодарните членове на лондонското общество. Той не беше обществена фигура, в никакъв случай не търсеше обществено признание и дори правеше възможното напълно да се скрие от погледа на обществото, но слуховете за делото, на което се бе посветил, стигаха до ушите на нуждаещите се. Да, молбата може и да не бе първата, но определено бе най-отчаяната.
По листа не се долавяха следи от парфюм. Изразите бяха лишени от цветистост. Ръката бе така анонимна, както и хартията. Явно бе само, че подобна анонимност е обичайна практика за лицето.
Трябва да е жена, заключи той: обезпечена, образована, уязвима от евентуален скандал. Омъжена или в родствена връзка с някой високопоставен. Интересуваща се от спиритизма. Всички белези на човек пострадал, или застрашен скоро да пострада финансово.
„Невинен.“ Съпруг или дете. Нейно.
Даденият адрес беше в Ийст Енд, недалеч от Бетнал Грийн. Долнопробно място, където една аристократка не би следвало да се появява. За човек като него, който рядко се терзаеше от тръпката на съмнението, отговорът беше повече от ясен.
Преди да се вглъби отново в Блаватска, доктор Артър Конан Дойл си напомни, че трябва да почисти и зареди револвера си.
Беше Коледа на 1884 година.
Апартаментът, в който Дойл живееше и работеше, заемаше втория етаж на стара сграда в един работнически квартал на Лондон. Обстановката беше семпла — дневна и малка спалня, обитавани от скромен, но уверен в себе си човек с ограничени средства. Роден, а сега вече и практикуващ лечител, дипломиран хирург, наближаващ двайсет и шестте и вече влязъл в онова братство, чиито членове вършат делото си с упоритост и постоянство, макар непрестанно да съзнават собствената си смъртност.