— Да. Напълно възможно.
Лебу късогледо примигна.
— Ще ми опишеш ли нападателите?
— Носеха качулки — оправда се Дойл, пропускайки да спомене, че и двамата убийци бяха ликвидирани. Той разбираше, че на Лебу ще му е трудно да приеме без резерви описанието на зашитите със сини конци лица и едва ли ще повярва на това, че от смъртоносните рани не бе капнала и капка кръв. Можеше ли да му каже, че е трудно да се убие нещо, което вече е мъртво?
Лебу, разбира се, долавяше, че Дойл спестява съществени подробности в своя разказ, но уважаваше приятелството им достатъчно и не искаше да го попита направо. Той бе убеден, че Дойл е изживял нещо ужасно, така че го остави да си върви без повече въпроси. Наблюдавайки го да се отдалечава, Лебу размишляваше над усложненията, с които трябваше да се справи. И все пак — както обичаше да казва в случаите, когато бе изправен пред особено сложна загадка — нали времето е за това.
Още при първия бегъл оглед на ужасно разфасованото тяло през главата му бе минала една от тревожещите го в този момент мисли: „Това е дело на лекар!“.
6.
Кеймбридж
Най-важното условие за извършване на сложна умствена дейност е пълният стомах. Дойл не бе хапвал от снощи. Така че влезе в първата претъпкана кръчма, която попадна пред погледа му, седна до камината и си поръча обилна закуска, благодарен, че малкото пари, които бе оставил в стаята си, не бяха станали жертва на желатиновата чума.
Когато свърши, избута чинията, запали лула, вдигна крака на решетката на камината и почувства как се издига в онова извисено състояние на духа, в което мозъкът му функционираше с максимална ефективност.
Ако — така твърдеше Сакър — зад случилите се събития имаше някаква конспирация, това автоматично би означавало, че в играта са въвлечени няколко лица. От друга страна, конспирацията предполага опазване на тайна. А колкото повече са замесените хора, толкова по-малко вероятно е опазването на каквато и да било тайна. Пълното преобразяване на обстановката на Чешир стрийт 13 само за няколкото къси часа, които бяха изтекли, без никакво съмнение потвърждаваше предположението за конспирация. Но как да се държат подчинените под контрол? С помощта на страха? Способността на тези хора да внушават страх бе изпълнила Дойл с чувство на неподправен респект. Черни магьосници? Лично той не познаваше нито един такъв, но това в никакъв случай не означаваше, че няма цели легиони от тях.
Що се отнася до неговия ръкопис… хм, действително той сам бе разработил образите на злодеите — и по лично негово мнение беше свършил работата си по достоен за възхищение начин — но техните цели, мотиви, начини на действие и така нататък… проклетата истина бе, че той бе заимствал тези неща в по-голяма или по-малка степен от „Тъмното братство“ на Блаватска. Факт, който пораждаше неизбежния въпрос: ако го преследват заради неговата книга, в каква степен се бе доближила до истината за намеренията им побърканата рускиня? И ако се бе докоснал до нея, означаваше ли това, че и в останалите й измишльотини има нещо?
Сеансът. Не е съвсем ясно. Левитацията: въжета и макари. Огледалото би могло да се направи… хм, с други огледала. Главата на демона не би могла да бъде нищо друго, освен глава на кукла, вероятно внесена в сградата във вързопа, който бе донесло момчето. Заключение: съществува логическо обяснение на зрелищните ефекти, на които бе станал свидетел, макар постановката да беше много по-прецизна и изобретателна от всичко, с което се бе сблъсквал досега…
Момент… защо пропускаше най-важното? Нищо не можеше да заличи факта, че се бе сблъскал с ужасяващите, лишени от кръв слепи убийци, поставили си за цел да го издебнат в лондонската нощ и да го накълцат с ориенталските си кинжали като коледна пуйка. Той наистина бе видял тези неща: носещата се във въздуха дебела жена, смразяващите черни сенки, червенооките създания, видени като в призрачен далекоглед. Брата, политнал назад и мъртъв още преди да падне на пода. Малкото момченце на лейди Никълсън, свило се в онази сумрачна гора. Изражението й в мига, в който камата бе минала през гърлото й…
Той потръпна, сви се зиморничаво в палтото си и се огледа. Никой не му обръщаше никакво внимание.
„Добре, аз наистина бях започнал да се влюбвам в нея — призна той сам на себе си. — Може да са ме набелязали за следващата си жертва, но след всичко, което сториха на клетата жена и нейното семейство, кръвта ми буквално кипи… Сигурно сте уверени, че ме държите в ръцете си, че сте ме накарали да бягам от вас… да, но не забравяйте, че отмъщението е блюдо, което ирландците сервират студено от поколения насам. И които и да сте вие, мизерни създания, предстои да научите колко силно бъркате с точно този ирландец, който се е изпречил на пътя ви.“