Поредната смърт, в която имаше пръст и той. Горката Петрович. Невъзможно му бе да си представи по какъв начин тази женица би могла да се забърка в нещо, което да доведе до смъртта й.
Внимавайки да не докосне таблетките, Дойл затвори кутийката, сложи я в чантата си и вече беше на прага на вратата, когато погледът му случайно се спря на листчето хартия, което стърчеше изпод малкото огледало, окачено на стената.
Той го изтегли и прочете:
Доктор Дойл,
Крайно наложително е да поговорим. Заминавам за Кеймбридж. Петрович ще Ви каже къде да ме намерите. Не се доверявайте на никого. Нищо не е каквото изглежда.
С дата от тази сутрин. Блаватска се намираше в Кеймбридж. Убиецът бе запушил устата на Петрович, но не бе намерил бележката. Дойл остави Петрович да се възнесе на небето. Вече нямаше никакви съмнения къде трябва да отиде самият той.
Дойл не забеляза да го следят на път за гарата, нито пък някой да се опитва да види закъде си купува билет на касата или на кой влак се качва. Избра място, от което да вижда кой се качва във вагона, но никой от тези, които го сториха, не му обърна и най-малко внимание.
Влакът най-сетне потегли и Дойл се захвана с преглед на купчината вестници, с които се бе запасил, търсейки, макар и намек за изчезването на лейди Никълсън. Пушекът на локомотива някак незабележимо се разтваряше в почернялото от сажди и дим небе над града. Загледан в мяркащия се покрай прозореца на купето уличен живот, Дойл почувства как завистта към лишения от трусове живот на обикновените хорица отстъпва пред тръпката на възбудата. Той имаше мисия, да, може би опасна, но мисия — а това означаваше цел, а целта бе онази точка, към която вътрешният му компас жадуваше да се насочи. Въпреки умората сетивата му се бяха изострили: той възприемаше с неестествена яснота вкуса на сандвича, който бе купил за из път и преди малко бе изял; наслаждаваше се на приятно топлата пяна от изпитата бутилка бира, вдъхваше с наслаждение богатия аромат на мавританския тютюн на лулата си.
На мястото пред него седна възпълна индийка. Кафявото й лице беше скрито под воал, който показваше само бадемово издължените й очи и аленото петно на челото й. Външен израз на мистичното трето око, спомни си Дойл прочетеното за хиндуизма, прозорец към душата и разгръщане цвета на лотоса с хиляда венчелистчета. Изшумоляването на пакетите, които тя се опитваше да подреди, го накара да осъзнае, че неволно се е втренчил в нея. Той се сепна, наклони с два пръста шапката си и приветливо й се усмихна. Жената с нищо не показа, че е забелязала опита му за вежливост. Висша каста, помисли той, оценяващо разглеждайки дрехите и маниерите й. Зачуди се защо жена като нея не пътува в първа класа, съпроводена от семейството си или поне от придружител.
Ритмичното потракване на колелата и равномерното полюшване на вагона в комбинация с погълнатия алкохол приспаха Дойл и още докато влакът напускаше покрайнините на Лондон, той задряма. Събуждаше се от време на време само за миг и единственият му спомен бе как спътничката му седи наведена над малка книжка и прекарва пръст по редовете. Накрая сънят го победи. Сънищата му бяха горещи и бързи — фантасмагорична амалгама от бягство и преследване, тъмни лица и ярка светлина.
В един момент вагонът се разтресе от рязко спиране и Дойл се събуди. Индийката, като всички пътници в техния вагон, се бе надвесила през прозореца и гледаше наляво.
Бяха спрели в земеделски район. Успоредно на линията вървеше черен път, разсичайки обширна нива, засята със зимна царевица, която бе изсъхнала. Огромна каруца със сено, теглена от два грамадни коня, се бе обърнала в канавката край пътя. Единият от конете — дорест жребец — се блъскаше диво и риташе с крака във въздуха. Другият — сив на петна — лежеше по гръб в канавката, хъркаше с пяна на уста и немощно се опитваше да се измъкне от нея, но явно бе смъртно ранен. Коларят — младо момче — опитваше да се приближи откъм задницата на раненото животно, но двама възрастни работници го задържаха. Дойл погледна по-нататък по пътя и видя нещо, което може би беше причинило инцидента.