— Може би е редно да сложите звънеца на малко по-очевидно място — подсказа Дойл с най-любезния си глас.
— Я колко сме били остроумни — сряза го служителят. — Когато подновят семестъра, ще наредя да ви повикат в кабинета на ректора.
— Малко бъркате, сър, аз не съм студент.
— Значи сам признавате, че се навъртате тук незаконно?
И служителят вдигна триумфално дългия си костелив пръст. Съдейки по примижаването, Дойл реши, че неприятният дребосък е толкова сляп, колкото и глух. И ако не грешеше дълбоко, зловредният книжен червей май сам беше пенсионирал се бивш ректор. В студентските си години Дойл се бе напатил достатъчно от такива като него, така че разпознаваше тази садистична пасмина почти безпогрешно.
— Търся кабинета на професор Армънд Сакър — подхвана той търпеливо и показа картичката на Сакър. Вече бяха изминали двайсетина метра по коридора и понеже Дойл продължаваше да не изпитва никакво желание да помогне на грозноватия малък мизантроп да се изправи, той държеше картичката малко извън обсега на дребосъка. — И мога да ви уверя, сър, че идвам при него по напълно законен въпрос.
— Какъв въпрос?
— Въпрос, който не съм съвсем готов да обсъждам с вас, сър. Въпрос, за който е малко да се каже, че е важен. И смея да ви уверя, сър, че ако не сте готов да ми окажете незабавно съдействие, настроението ми определено ще се развали — обясни Дойл и насочи бастуна си към старчето със зловеща усмивка.
— Семестърът свърши. Той не е тук — съобщи служителят, принуден от страха, а може би и от изтощението, да сътрудничи, макар и в минимална степен.
— А, ето че най-сетне постигнахме конкретен резултат. Думите ви са свидетелство, че професор Армънд Сакър все пак съществува.
— Та нали сам искахте да се видите с него!
— След като установихме, че милият професор ходи сред нас, дали не бихме могли да насочим вниманието си към малката подробност къде точно би могъл да се намира той?…
— Абсолютно съм сигурен, че не знам…
— Не бихте ли обърнали по-специално внимание на особения подбор на думите ми, сър: използвах условно наклонение чрез „би могъл“, вместо да кажа направо „е“. Ще повторя специално за вас: Къде би могъл да е той?
В този миг количката стигна до края на коридора и се удари в стената. Библиотекарят се плъзна на пода с разтворени крака и лице, порозовяло като измито с четка прасенце. Той безмълвно посочи с ръка нагоре и надясно към близката врата.
— А-а? — проточи Дойл. — Кабинетът на професора?
Служителят само кимна.
— Е, бяхте крайно услужлив. Ако ми се удаде възможност да поговоря с вашите началници по време на визитата ми тук, няма да пропусна да отбележа пред тях своевременната ви и щедра помощ.
— Моля ви, сър. За мен беше истинско удоволствие — озъби се в отговор служителят, разкривайки несъответстващите си една с друга изкуствени челюсти.
Дойл вежливо докосна шапката си, влезе през посочената му врата и я затвори след себе си. Стаята бе висока, квадратна, със стени, скрити зад книжни лавици от тъмно дърво, и стълба за достигане на най-трудно достъпните от тях, подпряна в ъгъла. Писалището в центъра беше застлано с купища разтворени фолианти, карти, компаси, пергели и други картографски инструменти.
От няколкото недоизгорели, а може би недоизгасени нишки тютюн за лула в пепелника се издигаше струйка дим. Лулата — истинско произведение на изкуството от морска пяна — още беше топла, което говореше, че обитателят на този кабинет бе напуснал стаята преди не повече от пет минути… едно тръгване, за което, изглежда, бе допринесъл и гласът на Дойл в коридора. Този Сакър бе най-малкото необикновен, но беше ли действително способен да отбягва Дойл след всичко, което двамата бяха изживели заедно? И ако Дойл не си внушаваше това… каква би могла тогава да е причината?
Дойл разгледа писалището и отбеляза присъствието на две общоприети монографии върху древногръцката история, труд върху творчеството на Сафо и едно доста поизтъркано томче, озаглавено „Илиада“. Имаше и карти на турското крайбрежие, осеяни с точки и покрити с изчисления. Дойл допусна, че предмет на заниманията е била легендарната Троя.
На закачалката до отсрещната врата висеше връхно палто. До стената беше подпрян бастун, малко къс за високия Сакър, както се стори на Дойл. Той отвори вратата, която извеждаше в малко антре — мястото, където без съмнение студентите се потяха над последните редове от заданията си — и след това мина през още една врата, за да се озове в просторен коридор.