Смели думи, за да ги изречеш в една християнска страна. Дойл не можеше да не се възхити на куража на тази жена и на повече от очевидния здрав разум в доводите й. Очакванията му, че ще се наложи да изтърпи неясните брътвежи на объркана мистичка, не се бяха сбъднали.
— Да, някои неща не могат да бъдат отречени на ранните християни. Били са упорити. Вършели са работата си добре. Обърнали наопаки света в търсене на Древните учения и ги унищожили почти изцяло поне в западния свят. Александрийската библиотека — последният архив, чието книжно богатство било мост между християнската епоха и тази преди нея, изгоряла. Как мислите, дали този акт на съзнателен духовен вандализъм е бил обикновено недоразумение?… Това е причината, поради която нашите пътувания, нашата работа на теософи, винаги трябва да ни извежда към Изтока. Там е познанието. Винаги оттам е тръгвало то по света. За щастие мъдреците на Изтока са доказали, че притежават здравия исторически разум да съхранят свещените си книги от западните мародери, от тези слепи кръстоносци, упорито преследващи тесногръдата си цел, слепи за истинския проблем на Човека: духовната му еволюция… Предполагам вече се питате защо това Тайно познание остава скрито за Запада? Не е ли най-добре и за самите Посветени да споделят тайните си с новите цивилизации? Ще ви задам контравъпрос: А вие бихте ли дали на едно дете запалена свещ в барутен погреб? Истините, за които ви говоря, са предавани от един духовен водач на следващия поколения наред, откакто свят светува. А ще останат тайна, защото в тях се съдържа ключът за разбирането на тайнството на самия живот. И още, защото те са Сила! Неописуеми са бедствията, които ще ни сполетят, ако някога те попаднат в зли ръце. — Погледът й попадна за първи път върху Дойл, после се премести нататък по неговата редица. — Ето такъв е нашият жребий: макар да не спираме да правим всичко по силите ни, за да извадим пред съда на общественото мнение тези истини, макар и в по-лицеприятна форма, ние не бива да се заблуждаваме, че усилията ни ще бъдат оценени от нашите съвременници. Точно обратното — трябва да очакваме да бъдем отхвърляни, атакувани, осмивани. На нито един учен няма да му бъде разрешено да погледне сериозно на нашия труд. Нашата цел е поне да открехнем вратата, та макар и само ей толкова… — Тя показа с пръсти. — Всяко следващо поколение от нашите съмишленици ще има за задача да отваря тази врата още малко и още малко. — Вниманието й вече беше концентрирано изцяло върху Дойл. Той просто физически усещаше върху себе си благия й поглед. — „И как да постигнем това?“ — ще попитате вие. Представете си, че сте туристи и че пътувате из страна, която познавате отлично — страна, в която сте прекарали целия си живот. Знаете пътищата й, реките и градовете, хората и обичаите им. Всъщност тази страна олицетворява цялото ви познание и следователно в известен смисъл олицетворява самите вас. Е, добре, представете си сега, че както си пътувате, съвсем неочаквано стигате до граница с друга страна. До земя, която отсъства от най-подробните карти, с които разполагате. Тази страна е заградена от всички страни с непреодолими планински хребети, така че от мястото, където сте изправени, изобщо не можете да видите какво има там. Но сте решени на всяка цена да попаднете в нея. Чувствате ентусиазъм. Не ви липсва смелост. Поради липса на по-добра дума ще кажа, че ви изпълва определена вяра. Какво трябва да направите?
„Да изкача планината“ — помисли Дойл.
Блаватска кимна.
— И помнете — каза тя. — Когато пътеката пред вас изглежда непроходима, когато надеждите ви са покрусени, когато изглежда, че смъртта е непредотвратима… тогава на вас няма да ви остане нищо друго, освен да разрушите самата планина. Така, само по този начин, ще пристигнете в Новата страна.
С тези последни и малко озадачаващи думи тя приключи беседата си. Последва кратко учтиво ръкопляскане. Блаватска едва доловимо се поклони с леко иронична усмивка и на Дойл му се стори, че тя казва: „Не ръкопляскате на мен, защото не бих могла да кажа, че думите са мои, но аз напълно осъзнавам божествеността и комичността на съвместното ни духовно-физическо, макар и малко парадоксално състояние, и ви отдавам дължимото, че и вие сте наясно с него“.
По-голямата част от тълпата започна да се изнизва навън. Някои от посетителите видимо не съжаляваха за начина, по който бяха прекарали вечерта, други вече бяха готови да махнат пренебрежително с ръка на чутото, трети бяха доволни от самите себе си за проявената широта на възгледите, няколко изглеждаха явно достатъчно стимулирани от чутото, за да се отдадат на самоанализ през останалата част на вечерта, а един-двама дори и през следващия ден, преди ежедневието да заглуши онова тревожно трепване, което бяха изпитали току-що.