Понеже знаеше, че трябва да говори с Блаватска, Дойл се повъртя по периферията на кръга почитатели, струпали се около нея, надявайки се скоро да заситят глада си за по-директно съприкосновение с истините, които тя проповядваше. Някакъв помощник — Дойл реши, че е такъв по външния му вид: мъж, малко над двайсетте — разгъна масичка наблизо и започна да поставя върху нея книгите на Е. П. Б., предлагайки познатите на Дойл томове на изключително достъпни цени.
Въпросите, с които я затрупваха, бяха сериозни, макар и лесно предвидими, а тя им отговаряше с остроумие и краткост, граничещи с пренебрежителност. Тя определено не беше някоя от онези омайващи личности, каквито Дойл понякога бе срещал в подобни ситуации и чиято ясно поставена цел беше да внушат усещане на зависимост — емоционална, но в крайна сметка финансова — сред по-лековерните. Ако изобщо можеше да се каже нещо за тази жена, то бе, че тя изпитва досада от факта, че буди интерес в обществото, и определено не се интересува от лесната слава, която би могла да спечели в ролята си на гуру. „Да, в това й е силата — помисли си Дойл. — Само да разбърква казана. Без да поема отговорност какво би могъл да направи някой от слушателите с предоставената му информация. Разумно, прагматично и привлекателно.“
— Какво ще кажете за различните религии?
— Нищо. Няма религия, по-висша от истината.
— Каква е причината според вас старейшините в другите религии да се страхуват от това, което говорите?
— Фанатизъм и материализъм.
— Твърдите ли, че Исус не е Син Божи.
— Не. Всички ние сме синове и дъщери на Бога.
— Но според вас той не е светец, така ли?
— Точно обратното. Друг въпрос.
— Какво ще кажете за франкмасоните?
— Винаги, когато някой ме попита за франкмасоните, аз казвам „Лека нощ“. Прочетете книгите ми и опитайте, но наистина сериозно опитайте да не заспите. Благодаря на всички.
С тези думи тя излезе през една странична врата, а остатъкът от тълпата се разпръсна. Нисичка, спретнато облечена жена с монокъл и бастун се появи до Дойл.
— Доктор Дойл?
— Да.
— Казвам се Дион Форчън. Е. П. Б. би желала да поговори с вас. Ще ме придружите ли?
Дойл кимна и я последва. Името на жената му бе познато — тя беше от основателките на Лондонското теософско общество и небезизвестна авторка, занимаваща се със света на езотеричното. Докато се отправяха към вратата, Дойл забеляза индийката да се върти около масичката с книги.
Ръката, която стисна неговата, беше твърда и хладна. Тя го гледаше право в очите, без да скрива загрижеността си и готовността си да му окаже всякаква подкрепа.
— Много ми е приятно да се запозная с вас, доктор Дойл.
Свършила с взаимното представяне, Дион Форчън седна на един стол до вратата. Намираха се в тясна гримьорна, разположена непосредствено до бумтяща пещ. Голяма и видимо доста използвана пътна чанта стоеше отворена на масата. В нея се намираше единственият багаж на Е. П. Б. Явно бе, че гардеробът й е повече от скромен. Личеше, че за нея личните вещи имат единствено практически смисъл и, изглежда, същото можеше да се каже и за срещите й.
Дойл отвърна на вежливата фраза и почувства, че ще е нечестно, ако не й съобщи веднага за случилото се в Лондон.
— Петрович е мъртва — каза той.
Чертите на лицето й се изопнаха. Тя веднага поиска да научи за всички подробности. Той разказа каквото му беше известно с максимална точност, сподели изводите, до които бе стигнал сам, и накрая извади от чантата си кутийката с розовите хапчета. Блаватска ги разгледа, подуши ги и кимна.
— Имате ли нещо против да пийнем? — попита тя. — Бих препоръчала нещо по-силно. — И без да дочака отговора му, извади от чантата си бутилка. Форчън донесе чаши.
— Водка — обяви тя, предлагайки му първата чаша.
— Не знам защо си мислех, че духовните напътствия изключват употребата на концентрати — пошегува се Дойл.
— Моите духовни напътствия са една най-обикновена помия. Ние трябва да живеем живота си такива, каквито сме се родили. Аз съм руска селянка и водката ми въздейства по най-благотворен начин. Наздоровье.