Лекарската вяра в непогрешимостта на науката му бе вродена, макар да бе крехка и неведнъж помрачавана от неуспехи. Макар да се бе откъснал от католическата църква още преди десетилетие, у Дойл продължаваше да мъждука глад за вяра: но според него науката и само науката бе призвана да докаже емпирично съществуването на човешката душа. Той искрено вярваше, че пак науката ще го изведе до по-високите върхове на душевното прозрение, но това чувство съжителстваше по един странен начин с дивия, нематериално ефирен подтик да разкъса булото на реалността, за да запали искрата на едно сливане с мистичното и да открие, че смъртта е само начало на един по-възвишен живот. Този стремеж бродеше в съзнанието му като призрак. Той никога не бе споменавал за това пред никого.
За да усмири това си желание, той се захвана да чете Блаватска, Емануил Сведенборг и цял куп други словоохотливи мистици; бродеше из забутани книжарнички в търсене на рационално доказателство, подлежащо на проверка, в надежда да открие потвърждение, което да може да пипне с ръка. Започна да посещава сбирките на Лондонското сдружение на спиритистите. Захвана се да открива медиуми, гадатели, екстрасенси, започна да провежда собствени сеанси, зачести посещенията си по домове, където уж мъртвите продължавали да се появяват. Но каквото и да правеше, Дойл не отстъпваше от трите си основни принципа: наблюдение, прецизност и дедукция — това бяха крайъгълните камъни, върху които изграждаше собствената си концепция за самопознание. В допълнение на това той записваше находките си по клиничен маниер, само за себе си, без заключения, като преамбюл към едно по-величаво дело, чиито очертания щяха да му се изяснят с времето.
Със задълбочаване на изследванията му бушуващата в него борба между наука и душевност — тези две непримирими полярности, ставаше все по-бурна и разкъсваща. Той прекрасно съзнаваше каква е участта на онези, които се предават: на едната страна се намираха блюстителите на морала, укротителите на двата изправени на задните си крака лъва на Църквата и Държавата — тези заклети врагове на всяка промяна — мъртви отвътре, но отказващи да легнат мирно в земята; на другия полюс бяха душевните развалини, затворените по лудници клетници, покрити с душевна кир, но с поглед, пламнал от екстаза на единението с илюзорната перфектност. Той не искаше да прекара разделителна линия между тези две крайности и знаеше, че пътят на човешкото съвършенство — път, който той имаше амбицията да е избрал — лежи точно между двете. И се надяваше, че ако науката се окаже неспособна да го преведе по този път, тя поне ще се окаже в състояние да му помогне сам да го намери.
Тази му решимост доведе до два неочаквани резултата: първо, когато желанието му да разследва нещата го сблъскваше с някаква измамна схема, разработена с користна цел от мошеници, решили да се възползват от хорската слабост — било на ума, било на сърцето — той без никакво колебание разобличаваше извършителите. Подли и долни създания, тези мошеници по правило се оказваха от криминалните среди и разбираха единствено от езика на насилието: груби ругатни, преобръщане на маси, заплахи за физическа разправа… често вкарвани в действие. По настояване на свой приятел от Скотланд Ярд и най-вече след неотдавнашното разобличаване на преоблечен циганин, по време на което атаката с кинжал едва не му бе дала сведения от първа ръка за Великото отвъдно, в последно време Дойл бе започнал да носи револвер.
Второ, разкъсван от тези противоречиви импулси — жаждата да вярва и необходимостта да даде истински основания на тази вяра — Дойл се измъчваше от чисто човешката нужда да отреагира на напиращите в него подтици. Той намери решението, като се захвана да пише, изразявайки лишеното от каквато и да било форма вътрешно докосване до онзи потънал в здрач аморфен свят в конкретната форма на написания ред. Крайният продукт бяха разкази за измеренията на мистичното, ужасяващи описания на злодеянията на коварни лица, опитали се да приведат в действие пъклени планове, но сблъскали се с решени на всичко мъже от света на знанието и светлината — да, такива като него! — които не се бояха да навлязат в мрака, които знаеха какво ги очаква и може би именно затова бяха малко безразсъдни.