Тя се обърна и започна да прибира малкото си багаж в чантата. Изведнъж Дойл си спомни за талисмана в джоба си.
— Извинете, мадам… но какво бихте казали за това?
И той й показа металното око, което фалшивият Сакър му бе дал. Тя го взе от него, разгледа го, опита се да го огъне, после го захапа. Не можа да остави никакви следи по него и неясно защо това предизвика одобрението й.
— Много добре! На ваше място бих го носила окачено на врата си.
Тя му го върна и затвори чантата си.
— Но какво означава то?
— Символ.
— Символ на какво?
— Ще ми трябва много време да ви обясня. Сега се налага да тръгвам. Бих ви поканила на вечерята, но не искам да безпокоя ненужно професор Сакър. Здравето му е доста крехко, а ние бихме искали той да завърши работата си, преди да се помине, както е планирано да стане по-късно тази година.
— Планирано?
— Хайде, хайде, докторе. Има повече неща в небето и земята, отколкото… ако цитирам Шекспир, който също е бил един от висшите адепти. Предполагам, не сте пропуснали да го прочетете най-подробно?
— Да.
— Хм, забравих… английската образователна система и така нататък. Имате благословията ми, доктор Дойл. До свидания.
Тя се извъртя така бързо, че полите на пелерината й се заметнаха, и излезе. Главата на Дойл се въртеше. Той зърна една дебела книга на пода до мястото, където допреди малко бе стояла чантата й, взе я и също излезе.
Не я видя. Нито пък младия книжар. Малка купчинка от трудовете й стоеше на масичката в празната зала на Грейндж Хол. Погледът му попадна върху корицата на книгата в ръцете му.
„Психическа самоотбрана“, Е. П. Блаватска.
8.
Джек Спаркс
„Е, сега вече нещата се изясниха — мислеше си Дойл. — Блаватска потвърди, че убийците са по следите ми — и това не звучи никак успокоително — а от нея не мога да очаквам никаква помощ, тъй като е ясно, че повече я интересува стриктното придържане към загадъчно непроменимия й график. Би ли могъл някой да си представи, че след всички тези опасности може да се окаже толкова ниско в скалата на нейните представи за духовна несгода?“
„От друга страна, какво бих могъл да очаквам… че ще изостави всичко и ще се хвърли да ми помага? А дори и да бе пожелала, какво по-точно би могла да стори за мен? Една жена на средна възраст, осланяща се на сътрудничеството на хилави интелектуалци с физиономията на книжни червеи. Не, не бих завидял на бедните нещастници, които би ми изпратила на помощ. Мъжки разговор на бутилка водка… а, не: аз имам нужда от ескадрон готови да отдадат живота си драгуни в стоманени ризници, с приготвени копия и ръце върху сабите.“
Той вървеше към Кингс Парейд.
„Апартаментът ми е унищожен, Петрович е мъртва — любопитно какво ще си помисли Лебу, когато някой открие тялото й? — по улиците се търкалят вместо храна за кучетата тела на разфасовани проститутки, едно дете е отвлечено, майка му е убита пред очите ми от магьосници, които ми залагат капан, от който ме спасява някой, представящ се за друг, и на свой ред ме праща за зелен хайвер, а аз едва не ставам жертва на каменен базилиск, изваден като от готическа пиеса. Не, никога не съм обичал Кеймбридж — този развъдник на аристократи, презиращи обикновените хора, този инструмент на системата, създаден да обезпечи нейното просъществуване… По-полека, Дойл. Хайде да не подновяваме този извечен социологически диспут. Приемай бедствията едно по едно.“
И така, налагаше се да започне с най-важното — нощувката тази вечер. Не му оставаха много пари. Нямаше към кого да се обърне за помощ — Блаватска бе най-сериозната му надежда. Проклетите й книги тежаха като котва в чантата му. Ама наистина, колко надменно се бе държала тя с него: той я моли за помощ, а тя го натоварва със събраните си съчинения и запрашва за провинцията.
И все пак поне имаше план: Топинг. Такаа… каква линия на поведение трябваше да възприеме по отношение на съпруга й? „Очарован съм да се запозная с вас, лорд Никълсън… Но, да, да, какво необикновено време за този сезон наистина. Вашите форзиции са просто безумно разцъфтели. Впрочем знаете ли, че онзи ден в един ужасен лондонски бордей прерязаха гърлото на съпругата ви Керълайн и разбиха главата на брат й? Не? Страшно съжалявам, но случайно бях в същата стая по това време…“
Добре… имаше време да обмисли най-правилната линия на поведение, докато стигне там. Сега му предстоеше да реши как да оживее и тази нощ.