Странноприемница?! Ха… какво отлично начало!
Дойл реши да не оставя чантата си в стаята, макар че намери за безопасно да метне палтото си върху леглото. После отиде в салона, избра място до камината, пусна чантата на пода и се постара кракът му да се докосва до нея през цялото време. Намираше се в компанията на още половин дузина посетители: двама възрастни, достопочтени мъже, млада семейна двойка и още двама самотни пътници, безобидни на външен вид и седнали достатъчно надалече от него, за да представляват някаква реална заплаха.
Поръча си чаша грог и реши да разгледа металното око. Спомни си съвета на Блаватска и помисли, че наистина би могъл да си направи амулет… какво лошо би могло да има в това? В този миг периферното му зрение долови някакво движение и той се обърна: това отново беше индийката, изкачваше се по стълбището. Явно и тя бе отседнала за през нощта. Дошла е за беседата. Вероятно бе решила да пътува обратно за Лондон на следващия ден.
Мислите му се насочиха към фалшивия Сакър. Този човек действително се бе представил в светлината на спасител и приятел, но защо в такъв случай бе използвал фалшиво име? И то точно това? Може би действаше на страната на злодеите? Дали не искаше да спечели доверието на Дойл в името на някаква зловеща цел? Дойл не знаеше за него практически нищо — този човек би могъл да се окаже първи довереник на Великия Магистър на Тъмното братство и да го бе въртял на пръста си през цялото време на бягството им с каретата.
Навън задуха вятър, по прозореца изтракаха клоните на дървото. Полъхът посъживи започналата да потъмнява жар и извади Дойл от замислеността му. Той се сепна и установи, че чашата в ръката му е вече празна. Чу навън неспокойно да цвилят конете. Малко изненадващо за него беше останал сам в стаята. Колко ли време бе минало? Единайсет и половина? Значи бе стоял тук почти цял час.
Поредният порив разтвори входната врата, вятърът нахлу в стаята с вой, газовата лампа изгасна, в стаята се спусна мрак и в този момент влезе нечия висока фигура, облечена изцяло в черно, с лице, скрито зад високата яка на пелерина и под тривърха шапка. Мъжът нетърпеливо удари с юмрук по тезгяха и се огледа. Дойл се подчини на импулса да се скрие зад облегалката на един от високите столове, макар това да го лишаваше от възможността да види лицето на мъжа. Все пак рискува да надникне и има късмета да го стори точно когато съдържателят изскочи от една малка стаичка. Усмивката моментално се изпари от лицето му. Макар да не се чуваше какво казва новопристигналият, гневният нисък тембър на гласа му прозвуча недвусмислено заплашително.
Като придърпа чантата си, Дойл дискретно се насочи към задното стълбище, но първо се увери, че пътят, по който се оттегля, не дава на непознатия възможност да го забележи. И докато се изкачваше най-сетне долови няколко думи, от които разбра, че натрапникът иска да прегледа книгата на посетителите. Някакъв инстинкт му подсказа, че мъжът с черните дрехи търси точно него.
— Да. Вземам си палтото от стаята и изчезвам — промърмори той сам на себе си, докато прекосяваше коридора. Опита се да налучка в тъмното ключалката. „Гледай на нещата откъм оптимистичната им страна, Дойл: ако отново са тръгнали по следите ти, този път поне ти се явяват в човешка форма.“
Най-сетне ключалката щракна, той влезе и видя, че прозорецът на отсрещната стена е разтворен и се люлее от вятъра, а току-що завалелият дъжд плиска по перваза. Пристъпи да го затвори и точно когато напипа дръжката, погледът му съзря на улицата нещо, от което гръбнакът му направо се втвърди от студ.
Пред входа на странноприемницата стоеше все същата катраненочерна карета, която бяха видели в нощта на сеанса. Запрегната бе с четири черни жребеца, чиито юзди се намираха в ръцете на скрит под черен капюшон кочияш. Дойл дръпна крилото на прозореца към себе си, но движението привлече вниманието на кочияша и той вдигна глава към него. Капюшонът се смъкна и Дойл видя, че под него има сива качулка, която изцяло покрива лицето. Фигурата посочи с пръст нагоре и издаде оглушително пронизителен писък.
Дойл затвори прозореца с трясък, бръкна в чантата за револвера и се втурна към вратата. Още докато беше в коридора, отдолу се разнесоха викове на болка… изглежда, изтезаваха съдържателя… „Мръсници, ще ви надупча на решето!“ И точно когато взе решение да се втурне в салона и да се изправи срещу бандитите, чу забързани стъпки на някой, който се изкачваше срещу него по стълбището. После чу още нещо…